Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ще добие плът и кръв?

— Изневиделица, ще се появи сякаш от въздуха. Ще се върне от мъртвите.

— Кой?

Той злобно имитира ужасения ми шепот: „Кой?“, и отива до вратата на стаята ми.

— А ти за кого мислиш? Или би трябвало да кажа — за кого знаеш? — Аз не отговарям на въпроса му, а той се изсмива късо, безрадостно. — Така че сега ще се сбогувам с теб, моя прекрасна съпруго, и се надявам, че ще се върна в топлото ти легло като крал на Англия.

— Как иначе? — питам глупаво. — Какъв друг може да бъдеш?

— Мъртъв, предполагам — казва той мрачно.

Смъквам се от леглото и пристъпвам към него, като протягам ръце. Той ги улавя, но не ме притегля към себе си. Държи ме на една ръка разстояние и внимателно оглежда лицето ми за признаци на измама.

— Мислиш ли, че херцогинята укрива брат ти Ричард? — пита ме той, небрежно, сякаш това не е въпрос от особен интерес. — Че той е тайната, дала повод за продължителен заговор между нея и майка ти? Мислиш ли, че майка ти го е изпратила при нея в мига, когато се е озовал в опасност, и е изпратила мним принц в Тауър? Мислиш ли, че той е бил тук през последните четири години? Претендентът, който очаква да приключи битката в негово име, преди да се покаже изведнъж, тържествуващ? Като Иисус от гробницата? Гол, само с погребалния си саван и със зараснали рани? За да възтържествува над смъртта, а после и над мен?

Не мога да го погледна в очите.

— Не зная — казвам. — Не зная нищо. Кълна се в Бога, Хенри…

Той ме спира.

— Не изричай лъжливи клетви — казва. — Достатъчно хора ми се кълнат в лъжи по десет пъти на ден. Единственото, което исках от теб, беше простата истина.

Стоя пред него мълчаливо, а той кимва, сякаш знае, че между нас никога не може да има проста истина, и излиза.

Хенри нарежда на майка си и на мен да се държим в негово отсъствие така, сякаш сме на обичайното лятно пътуване на кралския двор, наслаждавайки се на ранното лято, без никакви тревоги. Поръчваме музиканти, гледаме пиеси, танци и живи картини. Ще има турнир, лордовете трябва да дойдат при нас в Ковънтри, като за увеселение. Само че им е наредено да доведат и войниците си, с доспехи и ботуши, въоръжени за война, готови за нахлуване от Ирландия. Трябва да демонстрираме увереност, докато тайно се подготвяме за война.

Нейна светлост майката на краля не може да се справи. Не може да се държи като кралица на щастлив двор, докато всеки ден пристига нов ездач от Ирландия с нови и нови лоши новини. Джон дьо ла Поул и Франсис Лъвъл са слезли на суша в Ирландия с голяма, обучена войска от две хиляди души. Нейна светлост ходи навсякъде с броеницата си, прехвърля мънистата и шепне молитви за благополучното избавление на сина си от опасността.

Научаваме, че, точно както ми каза Хенри насаме, в Дъблин са коронясали едно момче за крал и са обявили, че той е Едуард Уорик и законен крал на Англия, Ирландия и Франция.

Нейна светлост престава да ми говори; почти непоносимо ѝ е да стои в една стая с мен. Може и да съм ѝ снаха, но тя вижда в мен само дъщеря на фамилията, породила тази заплаха, жена, чиято леля Маргарет налива пари и оръжия в Ирландия, а другата ѝ леля Елизабет осигури предводителя, жена, чиято майка ръководи заговора зад високите стени на абатството Бърмъндзи. Не желае да говори с мен, не може да понася да ме гледа. Само веднъж през това тежко време тя ме спира, когато минавам покрай покоите ѝ със сестрите и братовчедка си на път към конюшните, за да вземем конете си. Слага длан върху ръката ми, когато минавам, аз ѝ правя реверанс и чакам да чуя онова, което има да каже.

— Знаете, нали? — пита настойчиво тя. — Знаете къде е той. Знаете, че е жив.

Не мога да отговоря на страховете, от които е пребледняло лицето ѝ:

— Не зная за какво говорите.

— Знаете много добре за какво говоря! — процежда тя яростно. — Знаете, че е жив. Знаете къде е. Знаете какво подготвят за него!

— Да повикам ли дамите ви? — питам я. Дланта, която стиска ръката ми, се тресе. Наистина се боя, че ще получи припадък. Погледът ѝ, винаги напрегнат, е прикован върху лицето ми, сякаш тя иска насила да проникне в ума ми. — Милейди, да повикам ли дамите ви, да ви помогна ли да стигнете до покоите си?

— Заблудихте сина ми, но не заблуждавате мен! — изсъсква тя. — Но ще видите, че аз командвам тук, и че всички, които имат предателски мисли, били те високопоставени личности или не, ще бъдат наказани. Главите на предателите ще бъдат отсечени от покварените им тела. Никой, бил той от висше или нисше потекло, няма да бъде пощаден в Деня на Страшния Съд. Овцете ще бъдат отлъчени от козите, и нечистите ще се провалят в пъкъла.