Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Понечвам да изрека със заекване някакъв отговор, но той вдига ръка за тишина.

— Ще го задържа в Тауър. Не искам помощта му, а му нямам доверие, ако е на свобода. Не искам да говори с майка си, не искам да вижда и теб.

— Той би могъл…

— Не, не би.

Поемам си дъх.

— Може ли поне да пиша и да съобщя на майка си, че синът ѝ, моят полубрат, си идва у дома?

Той се засмива — подигравателен, неубедителен смях:

— Мислиш ли, че тя няма вече да знае? Мислиш ли, че не е платила откупа му и не е наредила завръщането му?

Пиша на майка ми в абатството Бърмъндзи. Оставям писмото незапечатано, защото знам, че Хенри или майка му, или неговите шпиони и бездруго ще го отворят и прочетат.

Скъпа почитаема майко,

Поднасям Ви поздрави и благопожелания.

Пиша, за да Ви съобщя, че Вашият син, Томас Грей, е бил освободен от Франция и е предложил услугите си на краля, който реши, в своята мъдрост, да задържи засега моя полубрат на сигурно място в Тауър.

Аз съм в добро здраве, както и внукът Ви.

Елизабет

П. П. Артур пълзи навсякъде и се подпира на столовете, за да може да стои прав. Много е силен и горд със себе си, но още не може да ходи.

Хенри казва, че трябва да остави мен и придворните дами, сина ни Артур с личните му телохранители в детската му стая, и обезумялата си от тревога майка зад яките стени на замъка Кенилуърт, да събере армията си и да потегли на бой. Изпращам го до голямата входна порта на замъка, където войската му се е подредила в боен строй, зад тях — двамата им именити командири: неговият чичо Джаспър Тюдор и най-надеждният му приятел и съюзник, графът на Оксфорд. Хенри изглежда висок и могъщ в доспехите си, напомняйки ми за баща ми, който винаги потегляше на битка с пълната увереност, че ще победи.

— Ако битката се обърне против нас, трябва да се оттеглиш в Лондон — казва напрегнато Хенри. Мога да доловя страха в гласа му. — Оттегли се в убежище. Когото и да поставят на трона, ще е твой сродник. Няма да ти стори зло. Но пази сина ни. Той е наполовина Тюдор. И, моля те… — той млъква рязко. — Бъди милостива към майка ми, погрижи се да я пощадят.

— Никога няма отново да се оттегля в убежище — заявявам. — Няма да отгледам сина си между четири тъмни стени.

Той взема ръката ми.

— Във всички случаи се спасявай — казва. — Иди в Тауър. Независимо дали ще поставят на трона Едуард Уорик или имат предвид някой друг…

Дори не го питам кой е този друг; който може да бъде представен за принц на Йорк.

Той поклаща глава.

— Никой не може да ми каже кой е човекът, който може би се укрива, чакайки този момент. Имам врагове, но дори не знам дали са живи или мъртви. Имам чувството, че преследвам призраци, че срещу мен идва армия от призраци — той замълчава и се овладява. — Във всеки случай, които и да са, те са от династията Йорк и ти ще бъдеш в безопасност с тях. Синът ни ще бъде в безопасност, докато е с теб. И ще ми дадеш ли дума, че ще защитиш майка ми?

— Готвиш се да загубиш? — питам невярващо. Вземам ръцете му и мога да почувствам изопнатите сухожилия на пръстите му; вдървен е от тревога, от глава до пети.

— Не знам — казва той. — Никой не може да знае. Ако страната се вдигне в тяхна подкрепа, ще бъдем прекалено малочислени, за да спечелим. Ирландците ще се бият не на живот, а на смърт, а наемниците са добре платени и са се обрекли на тази кауза. Единственото, с което разполагам сега, са хората, решили да останат с мен. Армията ми от Бозуърт получи парите си и се прибра у дома. А аз не мога да вдъхновя нова армия с обещанието за нова плячка или награди. Ако бунтовниците имат истински принц, когото да поставят начело, тогава вероятно съм загубен.

— Истински принц? — повтарям.

Излизаме изпод сянката на голямата арка на страничната порта, и неговата армия надава мощен приветствен възглас, когато го вижда. Хенри махва с ръка на войниците, а после се обръща към мен.

— Ще те целуна — предупреждава ме той, сякаш за да се увери, че ще представляваме насърчителна гледка за войниците му. Обвива ръце около мен и ме притегля към себе си. Леките му доспехи се притискат твърдо към мен; сякаш прегръщам човек от метал. Вдигам поглед към намръщеното му лице, а той навежда глава и ме целува. За момент, докато стоя така, неудобно притисната в обятията му, ме завладява жал към него.

— Бог да те благослови, съпруже, и да те върне благополучно у дома при мен — казвам с треперещ глас.

При целувката армията надава възторжен рев, но той дори не го чува. Вниманието му е изцяло приковано върху мен.