Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Оставаме в Норич и след празника Тяло Господне, придворните се забавляват през слънчевите дни, но аз скоро осъзнавам, че Хенри готви нещо. Разпратил е до всяко пристанище по крайбрежието хора, които трябва да го предупреждават за появата на чужди кораби. Нарежда да се подготвят сигнални огньове, които да се палят, ако бъде забелязана флотилия. Всяка сутрин въвеждат разни хора при него, по таен покрит път, водещ от двора на конюшнята до голямата, скромно обзаведена стая, която е определил за събиранията на съветниците си. Никой не знае кои са тези хора, но всички виждаме покрити с петна от пот коне в конюшните, и знаем, че пристигналите отказват да се отбият за вечеря в голямата зала, нямат време за песни или пиене, а казват, че ще хапнат по пътя. Когато конярите ги питат: „По кой път?“, те не отговарят.

Внезапно Хенри обявява, че отива на поклонение до параклиса на Богородица в Уолсингам, което е на север, на цял ден път с кон оттук. Ще отиде без мен до това светилище.

— Нещо не е наред ли? — питам го. — Не искаш ли да дойда с теб?

— Не — казва той кратко. — Ще отида сам.

Светата Дева от Уолсингам е прочута с това, че помага на безплодни жени. Не мога да проумея защо Хенри изведнъж ще иска да ходи на поклонение там.

— Ще вземеш ли майка си? Не мога да разбера защо би искал да отидеш.

— Защо да не посетя един свят параклис? — пета той раздразнено. — Винаги почитам светините. Ние сме благочестиво семейство.

— Знам, знам — успокоявам го. — Просто ми се стори странно. Съвсем сам ли ще отидеш?

— Ще взема със себе си само няколко мъже. Ще пътувам с херцога на Съфолк.

Херцогът е мой чичо, женен за бащината ми сестра Елизабет, и баща на изчезналия ми братовчед Джон дьо ла Поул. Това само ме обезпокоява още повече.

— Като твой спътник? Избрал си херцога на Съфолк за спътник на поклонението?

Хенри ми отправя вълча усмивка.

— Като какво друго, освен като мой спътник? Той винаги ми е бил толкова верен и предан. Защо да не искам да пътувам с него?

Нямам отговор на този въпрос. Изражението на Хенри е лукаво.

— Искаш да говориш с него за сина му, така ли? — осмелявам се да попитам. — Ще го разпитваш ли? — Не мога да не се тревожа за чичо си. Той е сдържан, разумен човек, сражава се на страната на Ричард при Бозуърт, но помоли Хенри да го помилва и получи помилване. Баща му беше известен привърженик на Ланкастър, но той винаги е бил предан на династията Йорк, женен за херцогиня от рода Йорк. — Сигурна съм, абсолютно сигурна съм, че той не знае нищо за бягството на сина си Джон.

— А какво знае майката на Джон дьо ла Поул? А какво знае майка ти? — пита настойчиво Хенри.

След като аз не казвам нищо, той се изсмива рязко.

— Права си да се безпокоиш. Чувствам, че не мога да имам доверие на никой от братовчедите Йорк. Нима мислиш, че вземам чичо ти като залог за доброто поведение на сина му? Нима мислиш, че ще го отведа далече от всички и ще му напомня, че има и друг син и че цялото семейство може лесно да отиде от Уолсингам в Тауър? А оттам — на дръвника?

Гледам съпруга си и се боя от тази негова ледена ярост.

— Не говори за Тауър и дръвника — казвам тихо. — Моля те, не ми говори за такива неща.

— Не ми давай повод.

Хенри и моят чичо Съфолк заминават на поклонение и се връщат отново у дома, не особено уморени, но със сигурност не и видимо осенени от духовна благословия. Хенри не казва нищо за пътуването, а чичо ми е също толкова мълчалив. Налага се да предположа, че съпругът ми е разпитал и вероятно заплашил чичо ми, а той — човек, свикнал да живее в опасна близост до трона — е отговорил достатъчно убедително, за да опази себе си, съпругата си и другите си деца. Никой не знае със сигурност къде е отишъл най-големият му син, Джон дьо ла Поул, какво прави моят красив братовчед в изгнание.

После, една вечер, Хенри идва в стаята ми, но не е облечен за лягане, а в дневните си дрехи, слабото му лице с потиснато и мрачно.

— Ирландците са полудели — казва той кратко.

Аз съм на прозореца, загледана навън през притъмняващата градина към реката. Някъде далече в тъмнината чувам любовния зов на улулица, и търся да зърна проблясването на бяло крило. Женската надава леко бухане в отговор, а аз се обръщам и обхващам с поглед напрежението в прегърбените рамене на съпруга си, сивия оттенък на лицето му.

— Изглеждаш толкова уморен — казвам. — Изобщо ли не можеш да си починеш?