Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Връщаме се в Ричмънд, носени от прилива, и веднага щом завиваме зад завоя на реката, забелязвам една висока, слаба фигура да чака на кея. Това е кралят. Хенри. Разпознавам го отдалече, и не знам дали да наредя на лодкаря просто да обърне и да се отдалечи, или да продължава. Трябваше да се досетя, че той ще разбере къде съм. Вуйчо ми Едуард ме предупреди, че този крал знае всичко. Трябваше да знам, че няма да приеме лъжата за болестта, без да разпита братовчедка ми Маргарет и да настоява да ме види.

Майка му не е до него, нито някой от придворните му. Стои сам, като разтревожен съпруг, не като обзет от подозрения крал. Когато малката лодка се удря леко в дървения кей и моят служител скача на брега, Хенри го отмества встрани и сам ми помага да изляза от лодката. Подхвърля монета на лодкаря, който почуква с нея по зъбите си, сякаш изненадан да открие, че е истинска, а после изчезва в мъглата на обгърнатата от здрача река.

— Трябваше да ми кажеш, че искаш да отидеш, и щях да ти осигуря по-удобно пътуване с баржата — казва Хенри кратко.

— Съжалявам. Мислех, че няма да искаш да я посетя.

— И затова ти хрумна да се измъкнеш и после да се върнеш без мое знание?

Кимвам. Безсмислено е да го отричам. Очевидно съм се надявала, че той няма да узнае.

— Защото ми нямаш доверие — казва той без заобикалки. — Защото не мислиш, че бих ти позволил да я посетиш, дори ако е безопасно да го сториш. Предпочиташ да ме мамиш и да се измъкваш като шпионин, за да се срещнеш тайно с моята неприятелка.

Не казвам нищо. Той пъхва дланта ми в сгъвката на лакътя си, сякаш сме любяща съпружеска двойка, и ме принуждава да пристъпвам, крачка по крачка, редом с него.

— Убеди ли се, че майка ти е удобно настанена? И в добро здраве?

Кимвам.

— Да. Благодаря ти.

— А тя каза ли ти какво прави?

— Не — поколебавам се. — Не ми казва нищо. Казах ѝ, че отиваме в Норич, надявам се, че това не е било нередно?

За момент суровият му поглед, отправен към мен, се смекчава, сякаш съжалява, задето ме е принудил да се раздвоявам във верността си; но после проговаря с горчивина:

— Не. Няма значение. Тя сигурно с поставила и други шпиони около мен освен теб. Вероятно е знаела вече. Какво те попита?

Това е като кошмар — да си припомням разговора с майка ми и да се питам какво би могло да я уличи, или дори да уличи мен.

— Почти нищо — отговарям. — Попита ме дали Джон дьо ла Поул е напуснал двора, и аз казах „да“.

— Тя предположи ли защо е заминал? Знаеше ли къде е отишъл?

Поклащам глава.

— Казах ѝ за предположенията, че е отишъл във Фландрия — признавам.

— Тя не знаеше ли вече?

Свивам рамене.

— Не знам.

— Очаквали ли са го?

— Не знам.

— Дали семейството му ще го последва, как мислиш? Брат му Едмънд? Майка му, Елизабет, твоята леля? Баща му? Дали всички те са вероломни, макар че им се доверих и ги приех в двора си, и се вслушвах в съветите им? Дали просто ще си отбележат всяка дума, която съм казал, и ще я съобщят на своите сродници, моите врагове?

Отново поклащам глава.

— Не знам.

Той пуска ръката ми, за да отстъпи назад и да ме погледне, с намръщени и изпълнени с подозрение тъмни очи, със сурово лице.

— Когато си помисля за състоянието, похарчено за твоето образование, Елизабет, наистина се удивлявам на това колко малко знаеш.

Дворът поема по калните пътища на изток и ние отбелязваме празника Тяло Господне в Норич, в църквата „Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, а после отиваме в заможния град, за да гледаме шествието на гилдиите до катедралата.

Градът е най-богатият в кралството, и всички гилдии, свързани с производството и търговията с вълна, плащат за костюми, декори и коне, за да устроят голямо шествие с търговците, господарите и чираците, облечени в най-хубавите си одежди, които преминават тържествено по улиците, за да отбележат църковния празник и собствената си важност.

Стоим двамата с Хенри, и двамата в богати одежди, и гледаме дългата процесия. Всяка гилдия е предшествана от украсено с великолепна бродерия знаме, и носилка с мостри — така представят работата си и показват кой е техният светец-покровител. Забелязвам, че от време на време Хенри ми хвърля ко̀си погледи. Наблюдава ме, докато гилдиите преминават край нас.

— Усмихваш се, когато някой привлече погледа ти — казва внезапно.

Изненадана съм.

— Само от учтивост — казвам, за да се защитя. — Това не значи нищо.