Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той въздъхва уморено и отпива от питието си. Гледам го ужасено. Това доказателство е достатъчно да прати майка ми под ключ до края на живота ѝ. Ако беше мъж, щяха да я обезглавят за държавна измяна.

— Това не е най-лошото — продължава той мрачно. — Вероятно има и още; но не знам какво друго прави тя. Не познавам всичките ѝ съюзници, не знам най-тайните ѝ планове. Не смея да си представя какви са.

— Хенри, от какво се опасяваш? — прошепвам. — Какво се боиш, че е правила, та гледаш така?

Той изглежда непоносимо изтормозен.

— Не зная от какво да се боя — отговаря след малко. — Леля ти, вдовстващата херцогиня на Бургундия, събира армия, голяма армия срещу мен, поне това знам.

— Наистина ли?

Той кимва.

— А майка ти е събирала бунтовници у дома. Днес свиках тук съветниците си. Сигурен съм във властта си над лордовете. Или поне… всички те ми се заклеха във вярност. Но на кого мога да имам доверие, ако майка ти и леля ти изведат армия на бойното поле и начело застане… — той млъква, без да довърши.

— Кой? — питам. — Кой според теб може да поведе такова нахлуване, от кого се боиш?

Той извръща поглед от мен:

— Мисля, че знаеш.

Прекосявам стаята и вземам ужасена ръката му.

— Наистина, не знам.

Той стиска ръката ми много здраво и се взира в очите ми, сякаш се опитва да прочете мислите ми, сякаш повече от всичко друго на света иска да узнае дали може да ми се довери, на мен, неговата съпруга, майката на детето му.

— Мислиш ли, че Джон дьо ла Поул ще стане изменник и ще поведе армията срещу теб? — питам, назовавайки името на собствения си братовчед, наследника на Ричард. — От него ли се боиш?

— Знаеш ли нещо срещу него?

Поклащам глава.

— Нищо, кълна се.

— Боя се от нещо по-лошо — казва той кратко.

Стоя пред него безмълвно, питайки се дали ще назове врага, от когото се бои най-много: символът, който би бил по-силен от един братовчед на наследниците на Йорк.

— От кого? — прошепвам.

Но в нашата уединена стая сякаш е влязъл призракът, призракът, за когото всички говорят, но никой не се осмелява да назове. В суеверието си Хенри също не желае да го назове.

— Готов съм за него — казва той само. — Който и да е този, когото е поставила начело на армията си. Можеш да кажеш на всички, че съм готов да го срещна.

— Кого?

Предизвиквам го да проговори.

Но Хенри само поклаща глава.

А после, още на следващата сутрин, виждам, че Джон дьо ла Поул отсъства от параклиса по време на утринната литургия. Хвърлям поглед надолу от високия си стол в галерията и забелязвам, че обичайното му място е празно. Няма го и по времето за вечеря.

— Къде е братовчед ми Джон? — питам Нейна светлост майката на краля, докато чакаме след вечеря свещеникът да довърши дългата проповед, която изнася по нейно настояване през всеки ден от Великите пости.

Тя ме поглежда засегнато и казва:

— Мен ли питате?

— Питам ви къде е братовчед ми Джон — повтарям, мислейки си, че не ме е чула. — Нямаше го в параклиса тази сутрин, и не съм го виждала цял ден.

— Навярно би трябвало да попитате майка си вместо мен — казва тя жлъчно. — Тя може и да знае. Навярно би трябвало да попитате леля си Елизабет Йорк, майка му — тя може и да знае. Би трябвало да попитате леля си Маргарет Йорк, вероломната вдовстваща херцогиня на Бургундия: тя със сигурност знае, защото той е на път към нея.

Ахвам и закривам устата си с длан.

— Да не искате да кажете, че Джон дьо ла Поул е заминал за Фландрия? Как можете да мислите подобно нещо?

— Не го мисля, зная го — казва тя. — Бих се срамувала да кажа подобно нещо, ако имаше някакво съмнение. Оказа се вероломен, а аз винаги съм твърдяла, че е такъв. Той е изменник, а участваше в нашите съвети, научи плановете ни за нашата отбрана, знае и за страховете ни от бунт, а сега бяга отвъд морето, при леля си, за да ѝ съобщи всичко, което знаем и всичко, от което се опасяваме, и да поиска от нея да го постави на нашия трон, защото тя е от рода Йорк, и сега той твърди, че е изцяло на страната на Йорк, че винаги е бил изцяло за Йорк — точно като вас и цялото ви семейство.

— Джон — изменник? — повтарям. Не мога да повярвам на думите ѝ. Ако е вярно, тогава може би всичко друго, от което се боят, също е вярно: може би някъде там съществува някакъв граф, херцог, може би дори принц на Йорк, който чака търпеливо, подготвяйки идването си. — Братовчед ми Джон е заминал за Фландрия?

— Вероломен като всеки йоркист — казва тя, оскърбявайки ме право в лицето. — Вероломен, каквито са привържениците на бялата роза, каквито са винаги хората, които се сражават под знака на бялата роза.