Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Заради сина ѝ е, нали? — пита тя уморено. — Единствено неговите претенции би се борила да защити, предпочитайки ги пред вашите. Това е единственият претендент, когото би изправила срещу внука си. Тя обича Артур толкова много, колкото и ние, зная това. Единствената претенция към престола, която би предпочела да подкрепи вместо неговата, би била тази на собствения ѝ син. Сигурно си мисли, че едно от нейните момчета, Ричард или Едуард, е още живо, и се надява да го качи на престола.

— Не зная, не зная!

Вече плача, едва успявам да говоря. Едва я чувам през риданията си.

— Е, кой е? — внезапно изкрещява тя, избухвайки гневно. — Кой друг би могъл да бъде? Кого би могла да постави над собствения си внук? Кого може да предпочете пред нашия принц Артур? Артур, който се роди в Уинчестър, Артур от Камелот? Кого може да предпочете пред него?

Поклащам безмълвно глава. Чувствам как горещите сълзи правят езерце в леденостудените ми ръце и мокрят лицето ми.

— Тя не би ви свалила от власт заради никой друг — прошепва лейди Маргарет. — Разбира се, че е някое от момчетата. Кажете ми, Елизабет. Кажете ми всичко, което знаете, за да можем да подсигурим престола за вашия син, Артур. Истина ли е, че майка ви е укрила някъде едно от момчетата си? Той при леля ви във Фландрия ли е?

— Не зная — казвам безпомощно. — Тя така и не пожела да ми каже нищо. Казах, че не зная, и наистина не зная. Тя се погрижи да няма нищо, което бих могла да ви кажа някога. Не искаше никога да бъда подлагана на такъв разпит. Опита се да ме предпази от това, така че не знам.

Преди вечеря Хенри идва в покоите ми с придворните си, с напрегната, неубедителна усмивка на лицето, играе ролята си на крал, опитва се да скрие страха си, че губи всичко.

— Ще говоря с вас по-късно — казва той със суров, нисък глас. — Когато дойда в стаята ви тази вечер.

— Милорд… — прошепвам.

— Не сега — казва той твърдо. — Всички трябва да видят, че сме сплотени, че сме единни.

— Майка ми не може да бъде задържана против волята си — поставям условие. Мисля за своя братовчед в Тауър, за майка ми в абатството Бърмъндзи. — Не мога да позволя близките ми да бъдат задържани. Каквото и да подозирате, няма да търпя това.

— Довечера — казва той. — Когато дойда в покоите ви. Ще обясня.

Братовчедка ми Маги ми отправя един-единствен изпълнен с ужас поглед, а после застава зад мен, повдига шлейфа ми и го оправя, докато съпругът ми взема ръката ми и ме повежда на вечеря, вървейки пред придворните, а аз отправям усмивки наляво и надясно, както съм длъжна да правя, и се питам какво ще вечеря майка ми тази вечер, докато дворът, чиято господарка беше някога, се весели.

Поне Хенри идва при мен бързо, веднага след службата в параклиса, облечен за лягане, лордовете, които го придружават до спалнята ми, незабавно се оттеглят, за да ни оставят сами, а братовчедка ми Маги изчаква само да види дали имаме нужда от нещо, и после също си тръгва, хвърляйки бърз поглед с широко отворени очи към мен, сякаш се опасява, че на следващата сутрин аз също ще съм изчезнала.

— Нямам намерение да държа майка ви затворена — казва Хенри отривисто. — И няма да я изправя на съд, ако мога да го избегна.

— Какво е сторила? — настоявам. Не мога да поддържам преструвката, че не се е провинила в нищо.

— Искрен ли е въпросът ти? — отвръща той рязко. — Или само се опитваш да разбереш колко знам?

Надавам леко възклицание и се извръщам от него.

— Седни, седни — казва той. Идва при мен, хваща ме за ръката и ме отвежда до столовете край огнището, където сме седяли така удобно. Кара ме да седна и потупва поруменялата ми пламнала буза. За момент копнея да се хвърля в прегръдките му, да заплача на гърдите му и да му кажа, че не знам нищо със сигурност, но че се страхувам от всичко, точно както и той. Че се разкъсвам между обичта към майка си и изгубените си братя, и обичта към сина си. Че от мен не може да се очаква аз да избера следващия крал на Англия, и, накрая онова, което е най-озадачаващото за мен — че бих дала всичко на света, за да видя обичния си брат отново и да знам, че е в безопасност; че бих дала всичко, освен престола на Англия, всичко, освен короната на Хенри.

— Не знам всичко — казва той, като сяда тежко срещу мен, подпрял брадичка на юмрука си, загледан в пламъците. — Това е най-лошото: не знам всичко. Но тя е писала на леля ти Маргарет във Фландрия, и Маргарет събира армия срещу нас. Майка ти се е свързала с всички стари привърженици и родственици на Йорк, хората от домакинството ѝ, онези, които помнят баща ти или чичо ти, призовавайки ги да бъдат готови за момента, когато армията на Маргарет слезе на суша. Писала е на хора в изгнание, на хора, които се укриват. Разговаряла е тайно е със зълва си, Елизабет — майката на Джон дьо ла Поул. Посетила е дори баба ти, херцогиня Сесили, нейната свекърва. По време на целия ѝ брак бяха на нож, но сега са в съюз срещу по-голям враг: срещу мен. Знам, че е писала на Франсис Лъвъл. Видях писмата. Подпомагала е неговия бунт, сега имам доказателства за това. Дори знам каква сума му е изпратила, за да подготви армията си. Това бяха парите, които ѝ давах, издръжката, която ѝ отпуснах. Знам всичко това, видях го със собствените си очи. Държах писмата ѝ в собствените си ръце. Няма съмнение.