Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Поклащам глава.

— Избягал — казвам кратко. — Дори не знам дали ми казвате истината, когато си давате вид, че не знаете.

Тя не си прави труда да ми отговори.

— Хенри казва, че разполага с доказателства, че работите срещу нас.

— Срещу „нас“? — повтаря тя.

— Срещу Тюдорите — казвам, поруменявайки.

— Аха — казва тя. — „Ние, Тюдорите.“ Имаш ли представа какво точно знае?

— Знае, че сте писали на леля ми Маргарет и сте призовавали поддръжниците на Йорк. Спомена леля ми Елизабет и дори баба ми, херцогиня Сесили.

Тя кимва.

— Нищо повече?

— Майко, това е повече от достатъчно!

— Знам. Но, виждаш ли, Елизабет, той би могъл да знае нещо повече от това.

— И още ли има?

Ужасена съм.

Тя свива рамене.

— Това е заговор. Разбира се, че има още.

— Е, това е единственото, което ми каза. Нито той, нито майка му ми имат доверие.

В отговор на думите ми тя се изсмива високо.

— Те надали се доверяват и на собствените си сенки, защо да имат доверие на теб?

— Защото съм негова съпруга и кралица?

Тя кимва, сякаш това едва ли има значение.

— И къде според него е отишъл Джон дьо ла Поул?

— Може би при Нейна светлост леля Маргарет във Фландрия?

Явно това не е изненада за нея.

— Благополучно ли се е измъкнал?

— Доколкото знам. Но, почитаема майко…

Тя омеква веднага, щом долавя страха в гласа ми.

— Да, скъпа моя. Разбира се, че се тревожиш, сигурно си изплашена. Но мисля, че всичко ще се промени.

— А синът ми?

— Артур е принц по рождение, никой не може да му отнеме това. Никой не би пожелал да го стори.

— Съпругът ми?

Тя едва не се разсмива на глас.

— Е, какво пък, Хенри е роден с нисше потекло — казва тя. — Може би ще си умре такъв.

— Майко, не мога да ви позволя да водите война срещу съпруга ми. Съгласихме се на мир, искахте да се омъжа за него. Сега имаме син, и той би трябвало да стане следващият крал на Англия.

Тя се изправя, прекосява с три крачки малката стая и отива да погледне навън, през прозореца, поставен високо в стената, към тихите ливади и малката манастирска църква.

— Може би е така. Може би той ще бъде крал. Никога не съм го усещала. Самата аз не мога да видя такова нещо, но е възможно и да се случи.

— Не можете ли да ми кажете? — питам я. — Не можете ли да ми кажете какво ще се случи?

Тя се обръща и аз виждам, че погледът ѝ е потаен и тя се усмихва.

— Като пророчица, както би направила майка ми? Или като заговорница? Като коварен бунтовник?

— Все едно като каква! — възкликвам. — Като каквато и да е! Не можете ли, не може ли някой да ми каже какво става?

Тя поклаща глава.

— Не мога да бъда сигурна — е единственото, което благоволява да каже.

— Трябва да вървя — казвам раздразнено. — Трябва да хвана прилива, за да се върна в Шийн. А после заминаваме на обиколка.

— Накъде? — пита тя.

Докато ѝ казвам, осъзнавам, че тя ще използва наученото от мен. Ще пише на бунтовниците, докато се събират, на враговете в Англия и отвъд морето. Кажа ли ѝ дори една дума, това ще означава, че работя за Йорк; шпионирам за Йорк срещу собствения си съпруг.

— Норич — казвам сковано. — Отиваме там за празника Тяло Господне. Да очаквам ли нападение сега, след като ви казах това?

— А, значи той мисли, че ще нахлуем по източното крайбрежие — казва тя развеселено. — Значи това очаква.

— Какво?

— Не отива в Норич заради удоволствието от празненствата. Отива, за да може да подготви източното крайбрежие за нападение отвън.

— Значи ще нахлуят? От Фландрия?

Тя ме целува по челото, напълно пренебрегвайки изпълнените ми със страх въпроси.

— Стига, не се тревожи за това — казва тя. — Не е нужно да знаеш.

Тя ме придружава до къщичката на вратаря, а после покрай външните стени дотам, където кеят се спуска в река Некингър, а моята лодка чака, поклащайки се върху надигащите се води на прилива. Целува ме, аз коленича за благословията ѝ и усещам как топлата ѝ длан се отпуска нежно върху качулката ми.

— Бог да те благослови — казва тя със сладък глас. — Ела да ме видиш, когато се върнеш от Норич, ако можеш да дойдеш, ако ти позволят.

— Ще се чувствам самотна в двора без вас — напомням ѝ. — Имам Сесили, имам и Ан и Маги, но се чувствам самотна без вас. Малките ми сестри също тъгуват за вас. А Нейна светлост майката на краля мисли, че заговорнича с вас, съпругът ми се съмнява в мен. И трябва да живея там, с тях, всички тях, наблюдавана непрекъснато от тях, без вас.

— Не задълго — казва тя с непроменена дръзка увереност. — И много скоро ще дойдеш при мен, или — кой знае — аз ще намеря начин да дойда при теб.