Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не, знам, че е така. Просто ги гледаш така, сякаш им желаеш доброто; усмихваш се дружелюбно.

Не мога да разбера какво иска да каже.

— Да, разбира се, милорд. Наслаждавам се на процесията.

— Наслаждаваш ѝ се? — пита той, сякаш това обяснява всичко. — Това ти харесва?

Кимвам, макар че той ме кара да се почувствам почти виновна, задето си позволявам миг удоволствие.

— Кой не би ѝ се наслаждавал? Толкова е пищна и разнообразна, а живите картини — толкова добре направени, а и пеенето! Не мисля, че някога съм чувала такава музика.

Той поклаща глава, изпълнен с нетърпеливо раздразнение към себе си, а после си припомня, че всички ни гледат, и вдига ръка към една преминаваща носилка с великолепен замък, построен от боядисано в златно дърво.

— Не мога просто да ѝ се наслаждавам — казва той. — Постоянно си мисля, че тези хора са организирали това зрелище, но какво ли таят в сърцата си? Може и да ни се усмихват и да ни махат, и да докосват почтително шапките си, но дали наистина приемат моето управление?

Едно малко дете, облечено като херувим, ми маха от бяла възглавница на син фон, която представлява облак. Усмихвам се и му изпращам въздушна целувка, което го кара да затанцува от удоволствие.

— Но ти просто се радваш — казва Хенри, сякаш удоволствието е загадка за него.

Разсмивам се.

— Е, така е — казвам. — Израснах в един щастлив кралски двор, а и баща ми обичаше турнирите, пиесите и празненствата повече от всичко. Постоянно свирехме и танцувахме. Не мога да не се наслаждавам на един спектакъл, а този е по-хубав от всичко, което съм виждала някога.

— Забравяш ли тревогите си? — пита ме той.

Замислям се.

— За момент — да. Смяташ ли, че това ме прави много лекомислена?

Той се усмихва печално.

— Не. Мисля, че си родена и отгледана да бъдеш весела. Жалко е, че толкова много скръб споходи живота ти.

Гръмва оръдие, приветствен изстрел от замъка, и виждам как Хенри трепва от шума, а после стисва зъби и се овладява.

— Добре ли сте, почитаеми съпруже? — питам го тихо. — Явно не се забавлявате така непринудено като мен.

Лицето, което той обръща към мен, е бледо.

— Обезпокоен съм — казва кратко, и у мен внезапно нахлува ужас, защото си спомням какво каза майка ми — че дворът е в Норич, защото Хенри очаква нахлуване по източното крайбрежие, и си казвам, че се усмихвам и махам с ръка като глупачка, докато съпругът ми се бои за живота си.

Следвайки процесията, влизаме в голямата катедрала за тържествената литургия за празника Тяло Господне. Нейна светлост майката на краля пада на колене в мига, когато влизаме, и остава така, ниско приведена, през цялата двучасова служба. По-набожните ѝ придворни дами коленичат зад нея, сякаш всички са част от някакъв изключително благочестив орден. Спомням си как майка ми назова Нейна светлост като „Маргарет, Мадоната на неспирното самоизтъкване“, и се налага да овладея лицето си и да си придам сериозно изражение, докато сядам до съпруга си на един от двата еднакви пищни стола, слушам дългата проповед на латински и наблюдавам отслужването на литургията.

Днес, тъй като е такъв важен празник, ще приемем причастие; Хенри и аз ще се изкачим един до друг до олтара, аз — следвана от дамите си, той — от своите придворни. В мига, когато му поднасят осветения хляб, го виждам как се поколебава, за една издайническа секунда, преди да отвори уста и да го поеме, и осъзнавам, че това е единствения път, когато няма кой да опита храната му, за да се увери, че не е отровена. Мисълта, че той може да затвори устни и да откаже Светото причастие, светата нафора, тялото на Христа, ме кара да затворя ужасено очи. Когато идва моят ред, късчето нафора пресъхва в устата ми при тази мисъл. Как може Хенри да се страхува толкова, та да мисли, че е в опасност пред олтара на една катедрала?

Парапетът на олтара е студен под челото ми, когато коленича да се помоля и си спомням, че църквата вече не е място на свята закрила. Хенри измъкна враговете си от свято убежище и ги уби; защо да не го отровят пред олтара?

Тръгвам обратно към трона си, покрай Нейна светлост майката на краля, която още е на колене, и съзнавам, че изглежда така измъчена, защото се моли искрено за безопасността на сина си в тази страна, която той завоюва, но на която не може да се довери.

Когато службата приключва, отиваме на голямо празненство в замъка, има актьори и танцьори, жива картина и хор. Хенри седи на големия си стол начело на залата и се усмихва, и се храни с апетит. Но виждам как кафявите му очи обхождат стаята, и как ръката му през цялото време стиска подлакътника на стола.