Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Сега той е затворник като всеки друг в Тауър. Изпратен е там, за да не привлича внимание, и малко по малко всички ще го забравят.

Мисля, че съпругата му, лейди Катрин, няма да го забрави. Понякога се взирам в сведеното ѝ лице и си казвам, че тя никога няма да го забрави. Тя се е научила на дълбока вярност, каквато аз не познавам. Отказала се е от вечното поръбване на фин лен и сега работи по дебела дреха от домашно тъкан плат. Тя шие топъл жакет, сякаш го готви за някой, който живее зад влажни каменни стени и който никога повече няма да се грее на слънце. Не я питам защо шие топлата, дебела дреха, поръбена с коприна в тъмночервено и синьо — а тя не споменава никаква причина. Седи в покоите ми, свела глава над ръкоделието си, и понякога вдига поглед и ми се усмихва, а друг път оставя работата си и се взира навън през прозореца, но никога не казва и дума за момчето, за което се е омъжила, и никога не се оплаква, че той е нарушил честната си дума, нарушил е думата, която е дал на нея, и си плаща за това.

Маргарет идва на гости в кралския двор, пристига от двора на сина ми в Лъдлоу, и от всички места в покоите ми избира да седне до лейди Катрин, без да казва нищо. Всяка от младите жени черпи безмълвна утеха от близостта на другата. Част от голямата шега, която Хенри си прави за сметка на династията Йорк е фактът, че братът на Маргарет, Теди, е настанен в същата кула като съпруга на Катрин; Теди живее на долния етаж. Двете момчета, едното — син на Джордж, херцога на Кларънс, и другото, което твърдеше, че е син на Едуард, краля на Англия, са в стаи, толкова близо едни до други, че ако момчето тропне с крак по пода, Теди ще го чуе. И двамата са като зазидани зад дебелите студени камъни на най-старата ни крепост за престъплението да бъдеш син на династията Йорк, или — по-лошо — да се представяш за такъв. Всъщност, това все още е война на братовчеди; защото тези двама братовчеди са затворени заради свързващото ги роднинство.

Детето, което нося, притиска тежко гръбнака ми, а краката ме болят. Седене, лежане, ходене, всичко ми причинява болка. Това е детето, което заченахме в нощта на всепоглъщащата радост на Хенри, когато разбра, че момчето е избягало от двора и е нарушило честната си дума. Мисля, че детето опира така тежко в гърба ми, защото баща му лежеше така тежко върху мен онази нощ, защото в съвкуплението ни нямаше радост, в него нямаше любов, просто Хенри, притискаше под себе си мен, Англия, момчето, възбуден от собствения си триумф.

Усещам липсата на майка си в този сезон, когато листата падат като вихрушка в кафяво и златисто, а сутрин прозорците ми са влажни от ситна мъгла. Тя ми липсва, когато виждам яркото потрепване на жълти брезови листа, отразени в сивите речни води. Понякога почти ми се струва, че долавям гласа ѝ в шума на водата, която се плиска около каменните стълбове на кея, а когато някоя чайка нададе внезапен крясък, се сепвам, мислейки, че това е нейният глас. Ако момчето в Тауър е нейният син, аз съм длъжна пред него, пред нея, пред своя род, да се опитам да издействам освобождаването му.

Обръщам се първо към Нейна светлост майката на краля. Говоря с нея, докато е коленичила в кралския параклис; приключила е с молитвите си, но е опряла брадичка върху ръцете си, вперила очи в красивата, окичена със скъпоценни камъни стъклена дарохранителница, в която бледо сияе Светото причастие. Стои като вкаменена, сякаш вижда ангел, сякаш Бог ѝ говори. Чакам дълго. Не искам да прекъсвам напътствията, които отправя към Бога. Но после я виждам как се отпуска на пети, въздъхва и допира ръка до очите си.

— Мога ли да говоря с вас? — питам тихо.

Тя не обръща глава да ме погледне, но кимването ѝ ми подсказва, че слуша.

— Сигурно става дума за вашия бра… — подема тя, а после стисва устни и тъмните ѝ очи се стрелват към разпятието, сякаш трябва да внимава самият Иисус да не чуе такава случайно изплъзнала се дума.

— Става въпрос за момчето — поправям я. Кралят и дворът напълно са се отказали да го наричат мастър Уорбек или мастър Осбек. Имената, многото имена, които му прикачиха, така и не се задържаха. За Хенри той толкова дълго беше младокът, който го застрашаваше, непокорният паж, „момчето“, че сега това е името, което го определя: момче. Мисля, че това е грешка, имаше толкова много момчета, Хенри се боеше от цял легион момчета. Но Хенри все още обича да си служи с младостта му като оскърбление. За Хенри той е „момчето“, и останалите от двора следват примера му.