Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Надигам се от мястото си и докато той издърпва тежкия ми дървен стол, аз се обръщам и го поглеждам в лицето, сивите ми очи се вглеждат в неговите тъмни.

— Със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да го презира, със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да смята себе си за неомъжена жена, за каквато вие сте я смятали винаги. Да я уверя ли освен това, че мотивите ви да предлагате анулирането на брака ѝ, са благородни? — питам с леден тон, после излизам и оставям него и майка му да поръчат да им донесат карта на кралството, за да преценят къде може да е момчето.

Тази вечер Хенри идва в спалнята ми, изненадвайки мен и Сесили, която трябва да дели легло с мен през нощта. Тя излиза забързано от стаята, придърпвайки робата около себе си, докато Хенри влиза с бавни, лениви стъпки, носейки кана греян ейл с подправки, и чаша вино за мен, точно както правеше някога, когато бяхме щастливи заедно.

Подава ми чашата, сяда до огнището, налива си ейл и отпива дълга, дълбока глътка, като човек, който е стигнал до сигурен пристан и може да си позволи да се отпусне.

— Заговорничел е, знаеш ли — казва той кратко. — Подготвял е бягството си, заговорничейки с Фландрия, с Франция, с Шотландия. Обичайните съюзници. Приятелите, които никога не го забравят.

Не питам кой е „той“.

— Помогнали са му да се измъкне? — питам.

Хенри се подсмихва, протяга обутия си в ботуш крак и подритва един пън, който може да изпадне от огнището.

— Е, някой със сигурност му е помогнал. Изнесъл го е навън и го е пуснал на свобода.

Гледам го студено, опитвайки се да разбера какво иска да каже.

— Упоен като пазачите си ли е бил? — питам най-накрая. — Нима е бил упоен, отвлечен и изведен от замъка?

Хенри не ме поглежда в очите. Отново ми напомня за Хари, който усуква с пръст косата си и гледа в краката си, когато ми казва малката лъжа, която смята най-подходяща за оправдание.

— Откъде да зная? — казва Хенри. — Откъде, за Бога, да знам какво са направили тези предатели?

— Е, къде е той сега?

Той се подсмихва. Това е готов да признае.

— Зная къде е. Ще му дам няколко дни да осъзнае в какво тежко положение се намира. Той е сам, няма поддръжници. Ще спи на студ и влага. Ще го прибера утре, или вдругиден, скоро.

Подвивам крака в стола си.

— И защо това трябва да е повод за радост за нас? След като явно идвате при мен да празнуваме?

Той ми се усмихва.

— Ах, Елизабет. Познаваш ме толкова добре! Това е триумф, макар и скрит. Трябваше да сложа край на този нов ред, на това случайно утвърдило се споразумение. Никога не съм мислил, че той ще се установи така в сърцето на собствения ми двор! Но ето че заживя тук, щастлив и самодоволен натрапник, промъкваше се в покоите на жена си — не го отричай, знам, че го е правил, танцуваше с дамите, пишеше поеми, пееше песни, ходеше на лов, все за моя сметка, пременен като принц и навсякъде посрещан като такъв. Не това исках, когато го извлякох от убежището и го разобличих като обикновен претендент. Държах го окован във вериги в Ексетър. Накарах го да признае всичко, в което го обвиних. Той подписа всичко, което исках, прие името, което му дадох. Беше унизен до крайност, стъпкан в прахта, този син на лодкар-пияница. Не очаквах да се вре навсякъде, да се напъха дори в спалнята ѝ. Не очаквах, когато дойде в двора, да очарова всеки, с когото се срещне. Не очаквах да живее като принц, след като го бях накарал да признае, че е лъжец и измамник. Не мислех, че тя би… кой би дори и сънувал, че тя… една принцеса, би…?

— Че би останала до него?

— Би продължила да го обича — казва той тихо. — След като го накарах да изглежда като глупак.

— Какво искахте? Какво очаквахте да се случи?

— Мислех, че всички ще видят, че той е самозванец, като другия измамник, Симнъл, моят соколар. Мислех, че ще се струпат да го видят, че ще се присмеят на безочието му, а после ще го забравят напълно. Мислех, че ще бъде унизен, като се озове сред нас, мислех си, че ще потъне.

— Ще потъне?

— Мислех, че ще изчезне в тълпата от тунеядци, службогонци, блюдолизци и просители, които ни следват навсякъде. Прогонвани от време на време, порицавани тук и там, те въпреки това вечно се мъкнат след нас, живеят ден за ден. Мислех си, че той ще стане един от тях. Представях си го като паж, който върви на опашката на процесията, онзи, когато никой не харесва, който винаги отнася по някой ритник, когато началникът на кралската конница е пиян. Мислех си, че хората ще го презират. Не очаквах да блесне.