Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Като за „лов“ на известен предател, претендент за престола, на призрака, изпълвал Хенри с ужас в продължение на тринайсет годиш, преследването е странно лишено от припряност. Стражите, заспали на пост, са предупредени друг път да внимават и продължават да изпълняват службата си, макар всички да са очаквали те да бъдат изправени на съд и екзекутирани за ролята си в бягството. Хенри разпраща вестоносци до пристанищата, но те пътуват спокойно, отправяйки се на север и запад, юг и изток, сякаш яздят за удоволствие в слънчев ден. Необяснимо защо, Хенри изпраща личната си стража, своите телохранители, с лодки надолу по течението, сякаш момчето може да е навлязло по-навътре в Англия, вместо да се отправи към крайбрежието, за да се върне във Фландрия, в Шотландия, където го очаква безопасност.

Съпругата му трябва да седи при мен, докато чакаме новини. Не е започнала да се облича отново във вдовишко черно, но вече не блести във великолепното жълто-кафяво кадифе. Носи тъмносиня рокля и седи наполовина зад мен, така че трябва да се обръщам, за да говоря с нея, така, че посетителите в покоите ми, дори кралят и майка му, почти не я виждат, тъй като е скрита от големия ми стол.

Тя шие — небеса, тя шие постоянно: ризки за сина си, изящни нощни шапчици и нощници, достойни за принц, чорапки за скъпоценните му крачета, ръкавички с един пръст, за да не одраска несравнимо чистата си кожа. Тя свежда глава над работата си и шие, сякаш иска да съшие отново живота си, сякаш всеки малък бод по някой подгъв би ги върнал обратно в Шотландия, към дните, когато са били само тя и нейният съпруг, в ловния дворец, и той винаги е имал какво да ѝ разкаже за онова, което е направил и онова, което е видял, и за кого се е представял — и никой не го е питал какво би могъл да направи и за какво би могъл да претендира, и от кого би му се наложило да се отрече.

Откриват го само след няколко дни. Хенри, изглежда, знае точно къде да го търси, почти сякаш той е бил похитен, упоен, изхвърлен от някоя лодка на речния бряг, и оставен там да проспи последвалите събития. Казват, че тръгнал нагоре по долината на Темза, пеша, препъвайки се по крайречната пътека за теглене на лодки, шляпайки през мочурищата, следвайки течението на реката през гъста гориста местност и през обрасли с живи плетища поля, към картезианския манастир в Шийн, където бившият абат някога беше добър приятел на майка ми, и където настоящият абат приел момчето и му дал убежище. Сам абат Трейси отишъл при Хенри, поискал аудиенция, и помолил за живота на младия мъж. Кралят, обсипван с молби за снизхождение, след като видял един свят човек като абата на колене пред себе си, отказващ да се изправи, докато животът не бъде подарен на момчето, отново реши да прояви милосърдие. Заедно с майка си, седнала до него, сякаш и двамата са съдии в деня на Страшния съд, той нарежда претендентът да бъде завързан на висока платформа от празни бъчви за вино в продължение на два дни, да стои там пред очите на минувачите, да бъде подиграван, руган, осмиван, да бъде прицел на всеки хлапак, загребал пръст в шепата си, а после да бъде отведен в Тауър и да бъде затворен там, докогато е угодно на краля: тоест, завинаги.

Държат го в Градинската кула. Представям си как Хенри се смее с новия си, твърде самоуверен и звънлив смях на тази ирония на съдбата — момчето, твърдяло, че е принц Ричард, да бъде върнато там, където принц Ричард е видян за последно. Затварят момчето в съвсем същите стаи, където държаха принц Ричард и принц Едуард.

Прозорецът, който гледа към моравата, бе същият, на който понякога можеха да се видят личицата им, и понякога те махаха на хората, които се събираха на моравата да ги видят, излизайки от параклиса, и им подвикваха благословии. Сега на прозореца отново се вижда едно бледо лице — на претендента, и хората, които го виждат отблизо, казват, че е изгубил привлекателността си, бил почти неразпознаваем заради синините по лицето. Носът му е бил счупен и изглежда грозно, смачкан напряко на красивото му лице. Има кървав белег зад ухото, където някой го е ритнал, докато е бил повален, а самото ухо е наполовина откъснато, раната е лепкава и забрала.

Сега никой не би го взел по грешка за принц на Йорк. Изглежда като кръчмарски побойник, участвал в много сбивания, повалян твърде често и неспособен да се надигне отново. Никой няма да се влюби в усмивката му сега, когато предните му зъби са избити с ритници. Никой повече няма да бъде завладян от типичното му за династията Йорк обаяние. На моравата вече не се събират хора, за да му помахат, никой не съобщава, че го е видял, сякаш да го видиш е събитие, нещо, за което да пишеш у дома на село: Видях принца! Отидох в Тауър и погледнах към прозореца му. Видях го да маха, видях лъчезарната му усмивка.