Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Невъзможно — казвам простичко. — Каквото и да са ви казали за момчето, знам, че същото не може да се каже за Теди. Той ви е верен, а шпионите ви лъжат.

— Аз казвам, че е така — настоява той. — Те заговорничат и ако кроят изменнически заговори, ще трябва да умрат като предатели.

— Но как биха могли? — питам. — Как изобщо могат да заговорничат заедно? Нима не ги държат разделени?

— Шпионите и изменниците винаги намират начини да заговорничат — заявява Хенри. — Вероятно си разменят съобщения.

— Би трябвало да сте в състояние да ги държите разделени! — възразявам. После усещам смразяваща тръпка, осъзнала какво е по-вероятно да се случва всъщност: — Ах, съпруже, не ми казвайте, че ги оставяте умишлено да заговорничат заедно, за да можете да им заложите капан? Кажете, че не бихте направили това? Кажете ми, че не бихте направили такова нещо? Не и сега, не и сега, когато момчето е във властта ви, когато волята му е пречупена и се подчинява на вашите заповеди. Кажете ми, че не бихте причинили такова нещо на бедния Теди, не и на бедния малък Теди, който ще умре, ако му устроите капан?

Той не изглежда тържествуващ; изглежда неспокоен.

— Защо да не откажат да се срещат? — пита ме той. — Защо да не ги подложа на изпитание, за да открия, че са ми верни? Защо пък да не мълчат един пред друг, защо да не обърнат гръб на онези, които се явят да ги изкушават с разкази за свобода? Аз съм милостив към тях. Виждате това! Те би трябвало да ми бъдат верни. Мога да ги подложа на изпитание, нали? Това е най-разумно. Мога да им предложа да се виждат. Защо да не очаквам да се отдръпнат един от друг, сякаш всеки смята другия за ужасен грешник? Не правя нищо нередно!

Усещам как ме залива жал към него, когато се навежда напред към малкия огън, как ме разтърсва пристъп на гадене при мисълта за онова, което крои.

— Вие сте крал на Англия — напомням му. — Бъдете крал. Никой няма власт да ви отнеме това. Не е нужно да подлагате на изпитание лоялността им. Можете да си позволите да бъдете великодушен. Дръжте се като крал. Освободете ги и ги отпратете да заминат в изгнание.

Хенри поклаща глава.

— Нямам желание да бъда великодушен — казва той злобно. — Кога някой е бил великодушен към мен?

Отивам в най-красивия ни дворец за усамотението си преди раждането, а Хенри и Нейна светлост майката на краля подготвят празнична вечеря в голямата зала през януари. Всички са дошли, за да отпразнуват оттеглянето ми за предстоящото раждане, освен Сесили. Тя страни от двора. Изгуби второто си дете, дъщеря си Елизабет, а след като сключи брак без любов, за да осигури издигането си в света на Тюдорите, сега е просто една бездетна вдовица; не е спечелила нищо.

Това е горчиво за всяка жена, и особено тежко за Сесили. Тя ще остане далече от двора, докато махне черните дрехи. Жал ми е за нея, но не мога да направя нищо, така че се сбогувам с придворните и влизам в красивите си покои за първото си уединение без нея.

Нейна светлост майката на краля се е настанила в най-хубавите покои, в съседство с тези на Хенри, както обикновено, но аз харесвам собствените си стаи, които съм подготвила за уединението си. Те гледат към реката и аз нареждам на дамите си да отметнат тъмните гоблени с изображения на библейски сцени, които Нейна светлост е окачила за мое наставление и насърчение, и вместо тях гледам минаващите лодки и хората, дебело увити в наметала, за да се предпазят от студа, крачещи нагоре-надолу по речния бряг, обгърнали раменете си с ръце, докато дъхът им образува облачета около увитите им в дебели шалове глави.

Не се чувствам добре с това бебе; зачеването му бе неприятно и се боя от трудно раждане. Докато съм в усамотение, не мога да не мисля за двамата в Тауър — братовчед ми и момчето, което наричаше себе си мой брат, и се питам какво могат да виждат те от прозорците си и дали зимните следобеди и вечери, когато слънцето залязва толкова рано, а небето е толкова тъмно, не им се струват много дълги. Горкият Теди трябва да е свикнал, той не е бил свободен от близо тринайсет години; той възмъжа в тъмницата, без да познава друго освен студените стени на стаята си и малките квадратни стъкла на прозореца си. Когато си мисля за него, ми се струва, че бебето се размърдва в мен, и съзнавам, че постъпих много несправедливо, като не го спасих от този живот, който повече прилича на смърт. Предадох го, него, моя сродник, моя братовчед. Не оправдах надеждите като сродница, не оправдах надеждите и като кралица.