Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Кого прокле, дете мое?

— Не зная кого — казвам. — Двете с майка ми изрекохме проклятие срещу човека, убил принцовете. Бяхме толкова сломени, когато чухме, че са изчезнали. Особено майка ми… — млъквам, без да довърша; не искам да си спомням нощта, когато тя се свлече на колене и опря глава в каменния под.

— Какво беше проклятието?

— Проклехме онзи, погубил нашите момчета, който и да е той, да изгуби своето — казвам: думите едва се чуват, толкова се срамувам сега от онова, което сторихме тогава. Толкова се боя сега от последиците на проклятието. — Проклехме убиеца да остане само с момиче за наследница, и родът му да изчезне. Казахме, че той ще изгуби наследник в едно поколение, и още един в следващото — проклехме го да изгуби един син, а после и внука си, докато са още момчета.

Свещеникът въздъхва, узнал докъде се простира проклятието, но в същото време политикът у него пресмята какво може да означава това. Стоим мълчаливо на колене. Той полага длан върху разпятието си от слонова кост.

— Разкайваш ли се за това сега?

Кимвам.

— Дълбоко се разкайвам, отче.

— Желаеш ли да развалиш проклятието?

— Да.

Той мълчи, потънал в молитва за миг.

— Кой е този човек? — пита. — Кой уби принцовете, твоите братя? Кой смяташ, че е той? Кого ще сполети проклятието ти?

Въздъхвам и облягам чело върху желязната роза на Тюдорите на решетката, чувствайки как цветчетата от ковано желязо се впиват в кожата ми.

— Говоря истината — казвам. — Кълна се в Бога, не зная със сигурност. Подозирала съм не един човек; но все още не знам. Ако е бил Ричард, кралят на Англия, то тогава той умря без наследник, и видя сина си да умира преди него.

Той кимва.

— Това не доказва ли вината му? Мислиш ли, че е бил той? Ти го познаваше добре. Попита ли го?

Поклащам глава.

— Не зная — казвам нервно. — Каза, че не го е сторил той, и навремето му повярвах. Това казвам винаги на всички. Не знам.

Той се поколебава, когато го осенява една мисъл.

— Ако принцовете са оцелели, или дори един от тях е оцелял, тогава онзи, който го убие сега, ще бъде сполетян от проклятието.

Мога да почувствам как трепва, докато го гледам настоятелно през паравана и виждам как най-сетне проумява.

— Именно — казвам. — Точно за това става въпрос. Трябва да вдигна проклятието. Преди да се случи нещо друго. Трябва да го направя сега.

Мортън е ужасѐн пред вероятностите, които се разкриват пред него.

— Проклятието ще порази човека, наредил смъртта на брат ви — изрича той бързо, сякаш чете молитва. — Дори ако е било справедливо да поиска тази смърт. Дори ако е ставало дума за законна екзекуция. Проклятието ще падне върху онзи, който е издал нареждането за нея?

— Именно — повтарям. — Ще погуби сина и внука му, още в младежките им години. Това ще означава, че този палач ще види как родът му свършва след две поколения, с момиче. Човекът, убил брат ми Едуард, ще бъде двойно прокълнат.

Архиепископът е побелял.

— Трябва да се молите — казва той пламенно. — Ще се моля за вас. Трябва да раздадем милостиня, да възложим на един свещеник да се моли всеки ден. Ще ви дам духовни напътствия, молитви за всеки ден. Трябва да отидете на поклонение, ще ви кажа и каква милостиня да раздадете на бедните.

— А това ще вдигне ли проклятието?

Той ме поглежда в очите, и виждам как отразеният в тях ужас се връща обратно към мен — кралицата на Англия, майка на трима скъпоценни, обичани сина.

— Никой няма власт да проклина — казва той упорито, повтаряйки официалното убеждение на Църквата. — Никоя смъртна жена. Това, което сте изрекли вие и майка ви, е било безсмислено; бълнувания на разстроени жени.

— Значи нищо няма да се случи? — питам.

Той се поколебава и отговаря откровено.

— Не зная — казва. — Ще се моля, за да го предотвратя. Бог може да е милостив. Но може изреченото от вас проклятие да е като стрела в тъмното и никой да не може да спре полета му.

Когато излизам от усамотението, се озовавам в един двор, твърдо решен да се весели. Ще направим дълго пътуване покрай южното крайбрежие, минавайки през Кент, Съсекс и Хампшър, сякаш там никога не са вдигали меч срещу краля, сякаш никога не са събирали войска за момчето. В Портсмут трябва да се качим на кораб и да отидем на остров Уайт — неясният синкав силует, който се мержелее на хоризонта. Ще бъдем щастливи. И което е по-важно, хората ще ни видят, че сме щастливи.

Усмивката е прилепнала на лицето на Хенри като маска. Където и да отиде той, лейди Катрин е облегната на ръката му, красивият ѝ нов кон, черна кобила, пристъпва рамо до рамо с неговия боен кон. Той е започнал отново да язди бойния си кон, сякаш за да напомни на всички, че е както крал, така и пълководец. Тя накланя глава, когато той говори с нея, усмихва се, докато слуша. Когато той е весел, можем да я чуем как се смее, а когато я помоли, тя му пее — шотландски песни, песни от планинската част на Шотландия, изпълнени с меланхолия по една изгубена земя, докато той каже: „Лейди Катрин, изпейте ни нещо весело!“, тогава тя се засмива и подема някой канон и целият двор се присъединява.