Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Не съм такава глупачка, че да се оплаквам от разочарование в любовта. Не съм такава глупачка, че да плача, задето съпругът ми извръща поглед от мен, извръща го и го отправя към по-млада, по-красива жена. Не от несподелена любов са натежали краката ми и не искам да танцувам, или дори да ходя, а сърцето ме боли, когато се будя. Не е заради несподелена любов към Хенри, нито от болката на една предадена съпруга. А заради момчето в Тауър и страха ми, моят усилващ се страх, че сме далече от Лондон, така че стражите, на които Хенри е наредил да го пазят, и техните приятели из уличките и хановете могат да заговорничат, да кроят интриги и да изпращат съобщения, могат да изплетат достатъчно дълго въже, за да се обесят, и да повлекат и момчето да увисне на въжето заедно с тях, и че във всички тези разкази за хора, които идват постоянно при момчето в стаята му, не става дума за грешки, които се дължат на леността на стражите, че всичко това е част от историята, която Хенри съчинява — че момчето от Турне, синът на пазача на шлюза, вероломен и малодушен до последно, заговорничи потайно с други мъже в сенките, и ги води като глупци към смъртта им.

Хенри изобщо не дава да му проличи, че мисли за момчето или за братовчед ми Теди. Весел е като крал, сигурен в трона си, убеден, че има кой да го наследи, и уверен в бъдещето си. Когато испанският посланик му говори мрачно за предатели, които все още живеят в плен, Хенри го тупва по гърба и му казва да увери техни испански величества, че кралството е в безопасност, всичките ни беди са приключили, инфантата трябва да дойде веднага, и тя и Артур ще се оженят незабавно. Няма пречка.

— Все още съществува момчето — отбелязва посланикът. — И Уорик.

Хенри щраква с пръсти.

Връщаме се в Лондон и Хенри се оттегля в личните си покои с майка си, за да прегледа всички доклади, които са се събрали в негово отсъствие. След по-малко от ден по тайното стълбище вече тече постоянен поток от хора, които остават почти незабелязани от придворните. Единствено аз ги наблюдавам и се питам защо толкова много кралски телохранители напускат постовете си в Тауър, за да говорят насаме с краля.

Тази вечер, когато младите придворни идват в покоите ми, за да танцуват с дамите ми и да флиртуват в часа преди вечеря, Хенри е мрачен, с посивяло лице.

— Получили сте лоши новини — казвам, когато той хвърля поглед назад към придворните, които се подреждат в редица зад нас.

Той ме стрелва със суров поглед.

— Знаете ли какви са? — пита настоятелно. — Нима сте знаели през цялото това време?

Поклащам глава.

— Наистина, нищо не зная. Цял ден виждам хора, които влизат при вас да ви докладват, а сега виждам, че изглеждате зле, толкова сте уморен.

Той хваща ръката ми в болезнено стегната хватка и казва:

— Изчезнал е един ваш братовчед.

Мислите ми веднага се насочват към Теди в Тауър:

— Моят братовчед? Изчезнал е?

— Едмънд дьо ла Поул — казва той, сякаш изплюва думите. — Още един вероломен син на Йорк. Синът на вашата леля Елизабет. Онзи, на когото тя се закле, че мога да имам доверие.

— Едмънд? — повтарям.

— Избягал е — казва Хенри кратко. — Знаехте ли?

— Не, разбира се, че не.

Придворните са готови. Хенри хвърля поглед през рамо, както винаги, сякаш се бои да види кой е зад гърба му.

— Зле ми е — казва той. — Зле ми е на стомаха.

Сяда начело на голямата маса, където му поднасят най-доброто, което може да осигури кралството, но докато той си взема малка порция от едно блюдо, а после от друго, виждам, че не усеща вкуса на храната. Месото е изгубило сочността си, а марципанът — своята сладост. Той хвърля поглед надолу по масата към лейди Катрин, седнала начело на дамите ми, а тя отвръща на погледа му и му отправя сладката си, обещаваща усмивка. Той я гледа, сякаш тя не е жена, към която изпитва желание, а загадка, която не може да разреши, и усмивката замира на устните ѝ, докато тя преглъща и свежда лице.

След вечеря той отива в личните си покои с майка си, двамата поръчват сладко вино, бисквити и сирене, и разговарят до късно през нощта. Отдавна минава полунощ, когато той идва в спалнята ми и сяда тежко на стола пред огъня и се заглежда в жаравата.

— Какво има? — питам. Била съм полузаспала, но се плъзвам от леглото и вземам едно столче, за да седна до него. — Какво има, съпруже?

Главата му бавно клюма, докато я подпира на ръката си, а после я отпуска още по-ниско и покрива с ръце лицето си.