Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не съм направила нищо, с което да покажа, че го разпознавам и държа на него — подчертавам това ясно. — Никога не съм го викала при себе си. Никога не е бил канен в покоите ми.

— Не — казва Хенри замислено. — Но той пристигна спокойно и невъзмутимо, сякаш мястото му беше тук. Извоюва си място. Хората го харесаха, започнаха да се въртят около него. Той беше просто… — прави пауза, а после изрича издайническата дума: — признат.

Ахвам леко.

— Някой го е разпознал като принц Ричард? Моят брат?

— Не. Никой не би бил толкова глупав да го каже. Не и в моя двор. Не и пред толкова шпиони. Той бе разпознат като себе си. Хората го видяха като сила, като личност, като значим човек.

— Просто случайно стана така, че хората го харесват.

— Знам. Но не мога да допусна това. Той притежава онова проклето обаяние, което вие всички имате. Не мога да позволя той да остане в двора, доволен, с чаровното си излъчване, създаващ впечатление, че мястото му е именно тук. Но — именно в това беше проблемът — аз му дадох думата си, когато ми се предаде. Съпругата му падна на колене пред мен, и аз ѝ дадох честната си дума. А тя ме застави да я спазя. Никога не би ми позволила да го затворя или да го изправя на съд.

Той гледа намръщено към проблясващата жарава на огъня, без да си дава сметка, че доверява на съпругата си изискванията на своята любовница.

— Има и друго нещо. Заявих, че той е син на лодкар от Фландрия — което по онова време смятах за много убедителна история, но разбира се, това го превръща в чужд поданик, така че не мога да го осъдя за държавна измяна. Той не е мой поданик, не е извършил измяна. Иска ми се някой да ме беше предупредил за това, когато хвърляхме толкова труд да открием родителите му във Фландрия. Изобщо не биваше да ги откриваме във Фландрия, трябваше да ги открием в Ирландия, или на някое подобно място.

Мълчаливо изслушвам циничния разказ за скалъпването на историята за момчето.

— Така че сега имам две лоши възможности, от които трябва да избирам: или не мога да го осъдя за държавна измяна, понеже е чужденец, или…

— Или?

— Или той не е чужденец, а законният крал! — Хенри избухва в смях, отпива дълга глътка от чашата си, поглежда ме със светнали очи над матовия калай: — Виждаш ли? Ако той е този, който аз твърдя, че е, не мога да го осъдя за държавна измяна. Ако той е този, за когото се представя, тогава той би трябвало да бъде крал на Англия, а аз съм изменникът. И в двата случая нямаше как да се отърва от него. С всеки ден той ставаше все по-доволен и по-доволен, че не мога да се отърва от него. Така че трябваше да го изкарам навън, трябваше да го накарам да наруши условията, при които му бях дал право на убежище.

— Убежище?

Той се разсмива отново:

— Нима той не беше роден в убежище?

Поемам си дъх.

— Брат ми принц Едуард беше онзи, който се роди в убежище. Не и Ричард.

— Е, както и да е — казва той безгрижно. — Следователно, главното е, че го измъкнах от удобното му, безопасно местенце в двора ми. Сега, когато той бяга, мога да докажа, че заговорничи срещу мен. Той наруши думата си, че ще остане в двора. Наруши също и обещанието си към съпругата си. Тя мислеше, че той никога не би я оставил; е, ето че го стори. Мога да го арестувам за нарушаване на честната му дума, срещу която беше освободен. Да го затворя в Тауър.

— Ще го екзекутирате ли? — питам, като се старая да съхраня спокойния си тон. — Смятате ли да го екзекутирате?

Хенри оставя чашата си на масата и рязко смъква наметалото, а после и нощницата си. Влиза гол в леглото ми, и аз зървам за миг, че е възбуден. Такава победа го възбужда; да залови някого, да подмами някого, да измъкне пари от някого или да предаде интересите му — това му доставя толкова голяма наслада, че събужда похотта му.

— Ела в леглото — казва той.

Не показвам признаци на неохота. Не знам какво би могло да зависи от поведението ми. Развързвам панделките на нощницата си и я пускам на пода, плъзвам се между чаршафите и той ме сграбчва веднага, придърпва ме под себе си. Старая се да се усмихвам, докато затварям очи.

— Не мога да го екзекутирам — казва той тихо, докато прониква в мен с тласъци, в ритъм с думите. Задържам усмивката на лицето си, докато той прави любов, а говори за смърт. — Не мога да го обезглавя, не и ако не направи нещо глупаво — намества се тежко отгоре ми. — Но това, което ме радва, е че той със сигурност ще направи някоя глупост — отбелязва Хенри, и тежестта му се отпуска върху мен.