Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Това е унизително преживяване, но аз не се чувствам унизена. Чувствам се така, сякаш разбирам нещо, което не съм знаела преди. Имам чувството, че сега съм научила, че любовта не следва заслугите; обичах Хенри не защото ме впечатли като завоевател на Англия, като победител в битка. Обичах го, защото най-напред се научих да го разбирам, а после изпитах жалост към него, и след това любовта ми просто разцъфна за него. А сега, когато той не ме обича, това не променя начина, по който се чувствам. Все още го обичам, защото го виждам, както често се случва, да греши, да преценява погрешно, да се бои, и това не ме прави ревнива, а, тъкмо напротив, кара ме да бъда нежна към него.

И дори не изпитвам гняв към лейди Катрин за ролята ѝ във всичко това. Когато слиза от скъпия си нов кон в края на един прекрасен ден и кралят отстранява съпруга ѝ с едно докосване по рамото, така че тя да се плъзне от седлото си право в ръцете на Хенри, понякога тя ми хвърля поглед с такова изражение, сякаш това не я радва, а я смущава. Тогава изпитвам не гняв, а съжаление към нея, и към себе си. Мисля си, че никой, освен друга жена, не би могъл да разбере как се чувствам, никой не би могъл да разбере дилемата ѝ, освен мен.

Лейди Катрин идва в покоите ми в края на деня, за да поседи с дамите ми, и открива, че ѝ се усмихвам мило, търпеливо, точно както едно време ми се усмихваше кралица Ан. Знам, че не може да предотврати това, което се случва, точно както аз не можех да се сдържа с Ричард. Ако кралят удостоява с вниманието си една жена, тогава тя е безсилна пред неговото възхищение. Това, което не зная, е как се чувства тя. Аз се влюбих в Ричард, който бе крал на Англия и единственият човек, който можеше да избави мен и семейството ми от изпадане в забвение. Какво чувства тя към краля на Англия, бидейки омъжена за един разобличен предател, който живее с време назаем, не мога да си представя.

Връщаме се в Лондон и Хенри заявява, че ще прекараме една седмица в Тауър, преди да отидем в Уестминстър. Момчето преминава на кон под зъбчатата решетка на крепостната врата, изопнато като тетива. Очите му се стрелват към мен само веднъж и срещат моите, безизразни като неговите, а после той извръща поглед.

Както обикновено, лордовете, които имат домове в Лондон, отиват в големите си къщи и с нас в пределите на Тауър живее само малка свита, кралското домакинство. Кралят, Нейна светлост майката на краля и аз сме настанени в обичайните си покои в кралските апартаменти. Служителите на кралския шамбелан настаняват момчето в кулата Ланторн, с другите млади мъже от двора, и аз го виждам как прави малък жест с ръка, докато се обръща към каменната арка в стената около кулата, и усмивката му става по-лъчезарна, той вдига глава по-решително, сякаш отказва да вижда призраци.

Едуард Уорик е в Градинската кула, където някога държаха изчезналите принцове. Понякога виждам лицето му на прозореца, когато прекосяваме моравата, точно както хората казваха, че са виждали малките ми братя. Не ми е позволено да го посещавам; кралят заявява, че това ще го смути, и ще разстрои мен. Ще ми бъде позволено да отида по-късно — в някакъв неуточнен, по-подходящ момент. Момчето никога не поглежда към лицето на прозореца, никога не се отклонява към тъмния вход и тясното спираловидно каменно стълбище, което води към стаите над сводестия вход. Разхожда се из Тауър, градините и параклиса, сякаш е сляп за старите сгради, сякаш не може и не иска да види мястото, където Уилям Хейстингс бе обезглавен върху един пън заради верността си към стария си господар, моя баща, мястото, където некоронованият крал Едуард някога играеше на моравата, където момчето, което наричаха малкия принц Ричард, някога стреляше по мишените, преди двамата да потънат в мрака и да не излязат никога повече.

Връщаме се в двореца Уестминстър в ранното лято, за да отбележим празника на Света Троица 14 14 Празникът на Света Троица, честван на осмата неделя след Великден. — Б.пр. в абатството. На сутринта, когато отиваме в параклиса, аз се оглеждам наоколо за лейди Катрин, която не е сред дамите ми. Съпругът ѝ също не е на обичайното си място сред предпочитаните спътници на краля. Накланям се към Сесили в тъмната ѝ рокля, в двоен траур за съпруга и дъщеря си, които починаха тази пролет, и питам бързо:

— В името Божие, къде са те?

Тя поклаща безмълвно глава.