Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Намятам една роба над нощницата си и припряно излизам през вратата заедно с нея. Цари хаос и объркване, камбаната бие, хора тичат насам-натам. Без да е нужно да казваме и дума, Маги и аз се втурваме заедно към кралската детска стая и там, слава Богу, са Хари, Маргарет и Мери, двамата по-големи — слизащи тромаво по стълбите, докато бавачките им крещят да вървят колкото могат по-бързо, но да внимават, и Мери, ококорила очи в ръцете на бавачката си. Свличам се на колене и притискам двамата най-големи към мен, чувствайки топлите им телца, чувствайки как сърцето ми блъска в гърдите от облекчение, че са невредими.

— В двореца има пожар — казвам им. — Но ние не сме в опасност. Елате с мен да излезем навън и да гледаме как го гасят.

Отряд дворцови стражи изтичват покрай мен, понесли кофи с вода. Стискам по-здраво ръцете на децата си.

— Хайде — казвам. — Да излезем навън и да намерим брат ви и баща ви.

На половината път надолу по галерията до голямата зала сме, когато вратата към стаята на лейди Катрин се отваря със замах и тя изтичва навън, с черна пелерина, наметната върху бялата ѝ нощница, с широко отворени тъмни очи, с коса, спускаща се на пищни вълни около лицето ѝ. Когато ме вижда, спира рязко.

— Ваша светлост! — възкликва тя, прави нисък реверанс и остава приведена, чакайки ме да я подмина.

— Оставете това, идвайте веднага — казвам. — Има пожар, елате веднага, лейди Катрин.

Тя се колебае.

— Хайде! — заповядвам. — А също и цялата ви свита.

Тя издърпва качулката си върху главата и забързва да тръгне зад мен. Докато продължавам нататък с децата си, само зървам с ъгълчето на окото си, младия мъж, когото наричат Пъркин Уорбек, увит в наметало, да се измъква от вътрешните помещения на личните покои на лейди Катрин и да тръгва зад нас, с моята свита.

Хвърлям поглед назад, за да се уверя, и той среща погледа ми, с топла и уверена усмивка. Свива рамене и разперва длани — жест, изцяло френски, напълно очарователен.

— Тя е моя съпруга — казва простичко. — Обичам я.

— Зная — казвам и забързвам нататък.

Предните врати са широко отворени и там са подредили редица от хора, които подават ведра с вода нагоре по стълбите. Хенри е в двора на конюшнята, кара ги да бързат, докато вадят вода от кладенеца, подвиква на коняря да върти по-усилено помпата. Всичко става мъчително бавно, усещаме мириса на лютивия горещ пушек, носен от вятъра, а камбаната бие високо, докато мъжете крещят за още вода и казват, че пламъците обхващат стените. Артур е там със сър Ричард, настойника си, само по панталон и наметка върху голите си рамене.

— Ще замръзнеш до смърт! — сгълчавам го.

— Върви и вземи един жакет от двуколките с нещата ни — нарежда му Маги. — Още не са разопаковани.

Артур покорно свежда глава пред нея и отива в конюшните.

— Ужасен пожар, в помещенията на гардеробната, ще си изгубиш роклите, и Бог знае колко накити! — изкрещява ми Хенри, за да надвика шума. Чувам пукот, когато скъпият остъклен прозорец се пръсва от горещината, а после се разнася шум, подобен на взрив, когато една от гредите на покрива пропада и пламъците политат нагоре като при експлозия.

— Всички ли са извън сградата? — изкрещявам.

— Доколкото можем да преценим — казва Хенри. — Освен… любов моя, съжалявам… — той отстъпва от редицата мъже, които като обезумели си подават плискащи се ведра с вода. — Много съжалявам, Елизабет, но мисля, че момчето е мъртво.

Хвърлям поглед зад гърба си. Лейди Катрин е там, но момчето се е стопило в тълпите от хора, които сноват около входните врати на двореца, а после стреснато отстъпват, когато огънят надава нов рев и някой прозорец горе започне да бълва пламъци.

— Ще ѝ кажеш ли? — моли ме Хенри. — Няма съмнение, че е загинал в пламъците. Спеше в помещенията на гардеробната, разбира се, а те бяха заключени. Там е започнал пожарът. Трябва да се подготвим да приемем смъртта му. Това е трагедия, това е ужасна трагедия.

Нещо у Хенри ме кара да застана нащрек. Странно ми напомня за сина ни Хари, когато ме погледне със сините си очи, честни и открити като лятно небе, и ми каже някоя огромна измислица за домашното си, или за сестра си, или за възпитателя си.

— Момчето е мъртво? — питам. — Загинал е в пожара?

Хенри навежда очи, свива рамене, въздъхва тежко и покрива очите си с длан, сякаш плаче.

— Не може да се е измъкнал от това — казва. — Огънят вече бушуваше, преди някой да е забелязал, беше истински ад — протяга ръка към мен и казва: — Едва ли е страдал. Кажи ѝ, че сигурно е било милостива и бърза смърт. Кажи ѝ, че всички много съжаляваме.