Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

Флоренция блести като злато и вони като сяра.

Сградите са масивни, величествени и епични. Съградени са от бляскав, позлатен камък и сребрист мрамор. Но пък невъобразимата смрад — животински изпражнения, човешки фекалии, разлагащо се месо и зеленчуци, захвърлени в канавките край пазара — би накарала и кожаря да пребледнее като платно. Да, този град е сборище от противоречия. Създаден е за великани — с огромните си лоджии, зашеметяващите си палати и масивните си колони. Обаче флорентинците са дребен народ, който се щура из сокаците като ярко натруфени пигмеи. Единствените граждани, които отговарят на мащабите на Флоренция, са статуите, които извисяват снаги на Пиаца дела Синьория.

Флоренция е красива и брутална. Красотата й се крие току под кожата, а кръвта под нея тече много близо до повърхността. Приказни палати и параклиси се пъчат рамо до рамо със затвора „Барджело“ — местенце, пред което бледнее и самата преизподня. По стените на всяка църква съжителстват дружески раят и адът. Противоположните съдбини, които очакват всеки от нас, поделят пространството и на таваните, разделяни единствено от гредите. Под кубето на нашата велика катедрала „Санта Мария дел Фиоре“ ангели и демони се въртят заедно във вихрения танц на колелото на съдбата. Благословията и проклятието са на една ръка разстояние едно от друго. Дори и храната тук е изтъкана от противоречия. Да вземем за пример моето любимо меню, карпачото — полусурови пържоли, от които се стича кръв. Великолепно е, обаче нещо трябва да умре, за да го създаде.

Боговете и чудовищата съжителстват и по улиците. Аз нямам илюзии за себе си. Зная си, че съм едно от чудовищата — аз, Лучана Ветра, от време на време модел и по всяко време уличница. Проповедниците плюят отрова за нашата пасмина от своите амвони, почтените жени се изплюват в краката ни на паважа. Господ и Дяволът са в непрестанно съревнование за душите на флорентинците и понякога имам усещането, че Дяволът като че ли взема превес. Ако влезеш в баптистерия и огледаш мозайките на Страшния съд, в коя част от тях ще се загледаш най-дълго? В рая, с миловидните ангелчета и техните ореолчета и алелуята им ли? Или в ада, с дългоухия Луцифер, който поглъща прокълнатите? И ако се хванеш да четеш великата „Божествена комедия“ на Данте, с кое ще започнеш — с рая ли, с неговите свещеници и по-праведните и от папата прелати? Или може би с ада, където от небесата се стича кръв и окованите крака на богаташите се пържат в собствен сос? Е, сами се досещате за отговора.

Та ето ме и мен, кучка и блудница, оплювана от почтените люде, привеждаща в действие по улиците не един и два от седемте смъртни гряха. Една заблудена овца. От време на време и при нас се вясва по някой и друг пастир — някой от божиите братя, предлагащ опрощение.

Тъкмо така се запознах и с брат Гуидо дела Торе.

Е, запознанството ни трудно би могло да се определи като знаменателно. Той не ме видя в най-добрата ми светлина. Вярно, бях натруфена в най-добрите си одежди. За тях никога не правя компромиси — все пак са част от жестоката конкуренция в моя занаят. Но по една случайност точно в този момент бях кацнала на зида край реката и блажено се облекчавах във водите на Арно, поетично обрамчена от опушено жълтите арки на Понте Векио зад гърба ми. Ако трябва да бъдем честни, естеството на моето занимание надали е станало моментално ясно на добрия брат, щото полите ми са доста бухнали. Обаче току-що се бях измъкнала от постелята на Бембо, бях на път за студиото на синьор Ботичели, а количеството мускатово вино, което бях изпила на закуска, напираше да се измъкне от мен.

Но май не започнах откъдето трябва. Преди да продължа с историята на брат Гуидо и праведния път, позволете ми да ви открехна една страница от стария си живот по грешния път. Защото, освен ако не разберете всичко за Бембо и как станах модел на синьор Ботичели, никога няма да схванете тайната — а именно тази тайна е разковничето на нашия разказ. И така, нека се върнем към… предишната нощ? Не, няма смисъл да ви превеждам през всички порочни пози, които заех в името на удоволствието на Бембо и на моя пълен джоб. Смятам, че картинката от сутринта е напълно достатъчна — петък, тринайсети юни, нещастен ден, при това по не една и две причини.