Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

— На колко години си, синьорина?

Това вече си го биваше! Никой досега не ме бе наричал „синьорина“! Дотолкова се шокирах, че отговорих напълно искрено:

— Не знам. — Сега не беше моментът да разказвам как съм пристигнала от Венеция в бутилка. Реших, че като се върна към облика си на мръсница, ще успея да си възвърна и почвата под краката. — Не знам дали това ще ти помогне да изчислиш, но започнах женските курсове миналата зима.

— Женските курсове ли? — светнаха очите му.

Със сигурност реши, че съм тръгнала на някакви обучителни курсове.

Оставих го известно време с тази заблуда, след което поясних:

— Веднъж месечно сливата ми кърви! — Приведох се съзаклятнически към него и добавих: — Вече се налага да пъхам в дупката си тампони!

Той се отдръпна като попарен назад и пак се изчерви — този път като презрял домат. Хареса ми да го гледам как се гърчи от неудобство. Оказа се обаче, че не бил чак такъв бунак — и той поназнайвал нещо.

— Е, значи още си млада, но няма да бъдеш винаги млада. — Не можеше да му се отрече на този монах, че си го биваше — реши да включи в действие най-голямата заплаха за всички жени, неизбежното остаряване. Протегна ръка, като че ли да докосне бузата ми, но после я дръпна рязко, като попарен. — Сигурно си наясно, че това твое ангелско лице няма да трае вечно. Ще продължаваш ли с този живот и когато остарееш, синьорина…? — извиси глас.

— Лучана Ветра — подсказах му услужливо.

Той се усмихна и внезапно стана красив като ангел. Забелязах, че не само още се радва на всичките си зъби, но и че всичките до един са бели.

— Какво? — изгледах го с присвити очи.

— Това означава „светлина в стъклото“.

Ококорих се. Брей! Значи затова са ме кръстили така! Защото съм била бебе в бутилка. В стъклена бутилка, от Венеция — родината на стъклото. Вече започвах да схващам какво богатство било ученето. И това ме накара да онемея.

Монахът забеляза, че вътрешно започнах да се гърча, и реши да се възползва от този сгоден момент. Хвана ръката ми и заговори пламенно:

— Синьорина Ветра, монасите от „Санта Кроче“ в момента организират приют за пропаднали жени. Защото не беше ли и Мария Магдалина, любимата на нашия Господ Бог, и тя проститутка? Възнамеряваме да обучим жените, така че да могат да си изкарват прехраната с почтени професии, да ги запознаем със Светото писание, да ги научим да четат и пишат. След това всяка от тях би могла да си намери благопристойна работа или дори да влезе в някой от нашите женски ордени като монахиня! — Стисна ръката ми още по-силно и допълни: — Можем да ви помогнем, синьорина! Дайте път на светлината!

За един миг пред очите ми се зареди странна картина. Аз бродя из светата обител заедно с брат Гуидо, с псалтир в ръка, а главата ми е обрамчена от колосана бяла забрадка на монахиня. Може би, ако стана добър човек, ще мога да открия истинската си майка — моята вера мадре , милата, красива дама, която сънувам, откакто се помня, и която ме прегръща със силните си ръце в блага прегръдка. В сънищата ми тя бе прекрасна, загрижена, обаче често бърках образа й с този на Дева Мария, който зървах в дните, в които се осмелявах да прекрача прага на някоя църква. На всяка статуя на Девата, която срещах, говорех така, сякаш тя е моята вера мадре, истинска майка. Така думите на този монах изведнъж ми показаха пътя към най-голямата ми мечта — към личния ми граал. Бих могла да бъда дъщеря, с която всеки родител да се гордее, а не евтина пачавра, за която би било по-добре да бе умряла, вместо да стигне до подобно положение. А след това поклатих глава — но по-скоро към себе си, отколкото към монаха. Осъзнах, че съм свалила маската си и съм оголила защитата си. Затова се налагаше колкото е възможно по-скоро да си възвърна позициите. Къде изчезна безгрижието ми? Как можах да му позволя да ми говори по този начин? Откъде накъде всеки момент от очите ми щяха да рукнат сълзи? Къде беше Кики, когато имах най-голяма нужда от нея? Призовах на бял свят за кратко потиснатия си образ. Дори и този да си въобразява, че ме е хванал в капана си, сега ще му покажа аз! Ръката ми се стрелна светкавично към полите на расото му и сграбчи члена му.

— Аз също мога да ти помогна, брате! — измърках сладострастно, като го подръпнах. — И да дам път на твоята светлина тук!

Монахът ококори шокирано очи. Отскочи назад като попарен, но не и преди да ми даде доказателство за нещо, което определено ме отрезви. Защото, ако искате да знаете, досега не ми се беше случвало да сложа ръка върху мъжки член и да не го усетя да се втвърдява. Обаче този монах остана мек като бебче и за мой срам бързо възвърна самообладанието си. И което беше още по-лошо, очите му вече се изпълниха с немалко презрение, сякаш го бях разочаровала. Сякаш доброволно се бях върнала в кривия път. Сякаш той за миг бе зърнал нещо добро в мен, обаче аз го бях опровергала. Обърна ми гръб и тръгна напред и, колкото и да не е за вярване, на мен ми се дорева. Обаче към този момент около нас вече се беше събрала малка тълпа от курви, затова се налагаше да се държа на положение. Направих крачка напред и подвикнах грубо след него: