Марина Фиорато: Тайната на Ботичели

— Ще позираш ли за един мой приятел?

— Кой приятел? — изграчих сънено.

— Алесандро Ботичели. Сандро.

Спомних си, че някъде бях чувала това име.

— Той те намира за идеална за централната фигура на най-новото му платно.

Отворих едно око.

— Централната фигура ли?

Бембо се усмихна и зъбите му блеснаха като перли. Имах чувството, че носи цялото си богатство в устата си.

— Точно така, Кики — кимна. — Така че, не се притеснявай. Ти ще бъдеш в центъра на композицията, а всички останали фигури ще бледнеят пред твоята красота. — Поезията май не му се отдаваше особено.

— И колко са тези, останалите?

— Седем. С теб общо стават осем.

Ха, че това си е цяла тълпа!

— На мен не ми звучи много централно.

— О, ще видиш, че е така! — ухили се широко той. — Цялото платно ще бъде наречено „Ла Примавера“ — „Пролетта“, а ти ще бъдеш самата богиня, самата Флора!

— Хммм — промърморих. — Можеше поне да ме направи Дева Мария!

Тук вече Бембо се разсмя с глас.

— Ти, девствената кралица на небесата? Прочутата Кики, недокосната от мъжка ръка? Не и хиляди пъти не!

Нацупих се и извърнах глава. Той дръпна лекичко зърната ми, за да ме умилостиви.

— Слушай, гълъбче — започна, — Сандро иска теб именно защото познаваш силата на страстта! Флора трябва да бъде опитна жена, плодовита, със знаещо лице! Ако щеш, дори и да навежда на мисълта, че носи в утробата си плод! Но най-важното, трябва да бъде по-красива и от най-прекрасния ден!

Боже, този човек определено умееше да докосва струната на моята суета!

— А откъде накъде този Сандро знае за моите прелести?

Бембо се стовари обратно на огромния си гръб и пружината под него изскърца. Махна с ръка по посока на тънката муселинова стена, поставена до леглото. Виждала съм подобни неща и преди — и в дворците на удоволствията, и в частни домове. Викат му финестра д'аморе — прозорец на любовта. Понякога приятелите на домакина го гледат през този прозорец по време на сексуален акт, ако клиентът обича да усеща, че го гледат. Има и случаи, в които друга двойка… ами… съвкупява се в съседната стая, и двете двойки споделят звуците си. Принципно нямах никакъв проблем с подобни факти — всъщност, доколкото си спомням какво правихме с Бембо тази нощ, синьор Ботичели сигурно е останал особено доволен от представлението. Но незнайно защо изведнъж ми стана притеснено. Да бъда гледана от клиенти за тяхна наслада — добре. Ама да бъда гледана от художник, който е готов да ме увековечи на платното си — ужас!

Седнах рязко в леглото и придърпах двете дебели плитки на пшениченорусата си коса над гърдите си в твърде непривичен за мен жест на свенливост. Всъщност, така и така стана дума, да взема да ви изброя и трите факта за мен.

Примо фато: Кръстена съм Лучана Ветра, защото като бебе съм пристигнала от Венеция в бутилка. Говоря ви съвсем сериозно! Някой ден ще ви разкажа повече и за това.

Секондо фато: Имам разкошна златиста коса (и преди да сте се усъмнили, съвсем естествен цвят, без намесата на лимонов сок). Дълга е до кръста, а къдриците ми никога през живота си не са зървали маша.

Терцо фато: Имам фантастични гърди — закръглени, стегнати и големи колкото пъпеши. И ако се вярва на клиентите ми, точно толкова сладки. Обаче може ли да се вярва на простотиите, които ръсят мъжете, докато изръсват семето си?

— Е, какво ще кажеш? — прекъсна размислите ми Бембо.

Стоварих се обратно на възглавницата си и промърморих:

— Ще си помисля.

Знаех какво иска. Бембо искаше после всички да видят картината, за да може да се хвали, че е чукал самата Флора.

— Може би това тук… — докосна лекичко перлата в пъпа ми — ще те накара да погледнеш благосклонно на молбата ми, а?

Е, това вече си беше живо изнудване.

Сведох очи към блестящия млечнобял камък, а после погледнах и него. Шибаната перла! Знаех си аз, че някой ден ще трябва да си платя за нея!

— Добре — кимнах. — Дай ми адреса му.

И ето как през онзи съдбовен ден се озовах на крайбрежието на река Арно, натруфена и накипрена, на път за ателието на Сандро Ботичели, със спешна необходимост от облекчаване на пикочния мехур.

И тъй като не изгарях от особено желание да се връщам у дома само за едното пикаене, предпочетох веднага да отговоря на повика на природата и именно това бе моментът, в който брат Гуидо избра да ме заговори. Държеше в ръка някакъв памфлет.

Простенах вътрешно и се приготвих да го пратя по дяволите с някой добре подбран епитет (такива ги знам в изобилие), обаче, когато се приближи, забелязах, че е напълно добронамерен.