Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

Примо фато: Имаше гъста, чуплива черна коса, която блестеше като пера на врана.

Секондо фато: Имаше удивителни очи — същото синьо като розетките на Дела Робиа в „Санта Кроче“.

Терцо фато: От пръв поглед се виждаше, че няма тонзура, което ще рече, че още е послушник. (Не че обетът би му попречил да се съвкупи — ако не разчитах на постоянния поток от клиенти от манастира, досега да съм фалирала. Да се оправят както си знаят с душите си — за моята грижата имам аз!)

Ала ето че този начинаещ монах се оказа изпълнен с желание да вземе участие в акта на моето спасение. Начерта знака на кръста във въздуха над главата ми и ми пожела добър ден. След това ми подаде памфлета си. Аз въздъхнах и рекох:

— Брате, това не е за мен.

Лицето му се оживи и той възкликна:

— Сестро, може би си мислиш, че думите тук не са за теб. — Гласът му беше басов и сладък. Културен. Изискан. — Обаче Бог обича всички свои чада, дори и падналите! Затова смятам, че дори и ти би могла да намериш някаква полза в тези страници!

Изстисках от себе си и последните капки урина, мозъкът ми регистрира неволната обида, скрита в думите „дори и ти“, и затова реших да се позабавлявам с монахчето.

— Напълно си прав, брате — изрекох с каещ се глас. После поех памфлета от ръката му, изтрих си задника с него и го хвърлих в буйните води на Арно. — Наистина имах голяма полза от него! — допълних сладко.

Той проследи движението на ръката ми и едва в този момент започна да осъзнава какво съм правела, докато той ми е говорил. Схвана, че съм се облекчавала. По цялото му лице се разля червенина и съвестта го загриза. Очевидно изгаряше от желание да се отдалечи от тази неблагодарна блудница, обаче задълженията му изискваха от него поне да се опита да върне заблудената овца към стадото.

Извади още един памфлет от снопа, втъкнат в колана на расото му, и продължи:

— Аз съм брат Гуидо дела Торе, послушник в манастира „Санта Кроче“. Тези напътствия са много важни, сестро, защото ни говорят за спасението на нашите души!

Започваше да ми става адски забавно.

— А задниците? — подхвърлих. — Мислиш ли, че и задниците ни са важни?

— Нищо не би могло да бъде по-важно от тях.

— Значи и за задниците се молиш, а? — запитах със съвсем сериозен тон.

— Всяка нощ.

— И ако реша да се покая, и да тръгна по пътя на добродетелта, смяташ ли, че задниците също ще бъдат спасени?

Очите му пламнаха фанатично, когато отвърна:

— Разбира се, сестро! Защото, ако всеки божи ден се молим и се покайваме, един ден душите ни със сигурност ще отидат в рая!

— Аха — кимнах мъдро. — Значи във въпросния ден човек би могъл да рече, че раят се е напълнил със задници!

Той притвори очи, очевидно наслаждавайки се на тази представа.

— Със сигурност! — отвърна.

— В такъв случай се разбрахме — кимнах, но после реших да се смиля над него. — Обаче въпреки разбирателството ни, надали някога ще имам нужда от твоите памфлети. Щото не мога да чета.

Типично за монасите — печатат памфлети за уличници, които са толкова невежи, че не биха могли да прочетат дори някой мръсен надпис на стената.

— Наистина ли? — ококори се монахчето.

— Наистина.

Ранното ми навлизане в сферата на проституцията не ми бе оставило никакво време за запознаване с писмената. Но пък се радвах на фантастична памет — трябва само да погледна някоя картина или лице, за да ги запаметя завинаги. Освен това нарочно съм обучавала мозъка си — както сигурно вече сте забелязали, старая се да запомням по три важни факта за всеки човек, с когото се срещам. Така че, макар да съм невежа с думите, не съм глупава, затова не допускайте грешката да ме мислите за такава!

Монахът поклати глава, сякаш току-що бе зърнал друг, непознат за него свят.

— Много съжалявам… просто… аз винаги съм бил заобиколен с книги и… Те са всичко за мен. Изчел съм стотици. Дори и сега продължавам да чета! — Тук пак се изчерви, но този път вече от гордост. — Бях удостоен с невижданата чест да стана помощник-библиотекар на „Санта Кроче“, нищо че все още не съм дал монашеския си обет!

Сега беше мой ред да надзърна в друг свят. Свят на думите, в който черните букви, отпечатани върху белия лист на този монах, значеха за него много повече, отколкото хората и нещата около него. Погледнах го в очите и в този миг той като че ли надникна в душата ми. Разбра, че притежава нещо, което аз не притежавам, и че въпреки цялата ми арогантност и хапливост бих искала да имам онова, което има той, и знам, че той го знае.