Марина Фиорато - Дъщерята на Сиена

Сиена

1723 г.

Двамата мъже от Сиена се вторачиха във вонящия труп, метнат на стената до портата Камолия.

— Кон ли е? — обади се по-младият, защото тялото беше толкова разложено, че беше трудно да се определи.

— Не, магаре е — отговори по-възрастният.

— Хмммм — замисли се младежът. — Какво ли би трябвало да означава това?

— Да видим — почеса се по брадата възрастният, доволно подготвящ се да сподели нескончаемата си мъдрост на старейшина, с която обикновено вбесяваше познатите си, — през 1230 година, когато флорентинците обсадили Сиена, имали обичая да хвърлят трупове на магарета върху стените на града. Надявали се, че мършата ще порази жителите му с мор и чума.

Младежът побърза да прикрие с кърпичка носа и устата си и промърмори:

— Господи! Мислиш ли, че това магаре тук е заразно? Вони като чумаво!

— О, я стига! Това да не са ти старите времена, а? Просто нечие магаре е умряло и са го метнали отгоре. И толкова!

Спътникът на старейшината повдигна отново глава и поглади замислено брадата, която се надяваше някой ден и той да отгледа.

— Ами не знам… Гледай, горе на портата се виждат кръв и кожа! Очевидно някой се е катерил нарочно, за да хвърли магарето! Не трябва ли да кажем на някого?

— На кого например?

— Де да знам… Може би на херцогинята? Или на съвета? А защо не и на стражата?

Старецът се обърна към младия си спътник и го изгледа. Никога до този момент не го бе чувал да поставя под въпрос думите му, затова сега се почувства длъжен да втвърди малко тона си.

— Стражата, а? — подхвърли презрително. — В навечерието на Палио? Смяташ ли, че точно сега ще имат време да разследват едно умряло магаре?

Момчето сведе гузно глава. Старейшината беше прав. Утре беше денят на конните надбягвания — Палио, и целият град се бе превърнал във врящ котел от възбуда и нетърпение — котел, в който понякога се стигаше и до насилие. Така че стражата действително си имаше по-важни задачи тази вечер. Въпреки това той започна да се отдалечава от портата бавно и заднешком, и вървя дотогава, докато не престана да вижда зловещата купчина върху стената. Дълбоко суеверен, подобно на всички жители на Сиена, младежът не можеше да се отърве от мисълта, че мъртвото магаре е зла поличба за града. В главата му започнаха да кръжат притеснения също като мухите, бръмчащи над разлагащия се труп.

За деветнайсетия си рожден ден Пиа 1 1 Името Пиа го изписваме по този начин (а не Пия) с цел максимално близко звучене до оригиналния език. — Б.р. от рода Толомей, най-красивата жена в Сиена, получи в дар огърлица и съпруг.

Прекара целия ден в тишината на покоите си. Ден като всички други — все едно и също, едно и също. Но после прислужницата й съобщи, че баща й желае да я види, а Пиа знаеше точно какво предстои. Очакваше този момент от единайсетата си година насам.

Остави с трепереща ръка обръча с бродерията си и веднага заслиза надолу към приемната зала. Коленете й също потреперваха, докато носеха лекото й, стройно тяло по стълбите, но тя се беше въоръжила с кураж. Знаеше, че е време да се изправи очи в очи с онова, от което се бе ужасявала години наред — още откакто порасна достатъчно, за да проумее изгодата, която различните родове извличаха от брачните преговори и договорки.

От осем години насам Пиа ежедневно очакваше да бъде опакована и продадена като стока на някоя млада издънка от благородническите родове на Сиена. Но засега съдбата я бе опазила — нея и свободата й. Младата жена знаеше, че баща й никога няма да я омъжи извън границите на техния квартал — контрада на Чивета , Кукумявката. В това отношение също бе извадила късмет, защото мъжките наследници от добрите семейства на Кукумявката се брояха на пръсти. Едно момче, за което бе сгодена още от люлката, бе починало от воднянка. Друго от тях бе заминало на война и се бе оженило в чужбина. Единственият жив наследник, за когото тя се сещаше, току-що бе навършил петнайсет. Бе останала с впечатлението, че баща й чака момъкът да навърши пълнолетие. Затова сега, докато слизаше по стълбите, предполагаше, че й предстои да бъде окована за дете.

Баща й Салваторе Толомей я чакаше в голямата зала, окъпана в златистата светлина, нахлуваща през прозорците. Поредната театрална поза, на която той беше голям любител. И както подобаваше на ролята му, той я изчака да се приближи, положи една хладна целувка върху бузата й, а после с ловкостта на факир измъкна от ръкава си дебела златна верижка. Постави верижката в дланта й, където тя се нави като малка змия, и Пиа видя, че на верижката виси кръгъл медальон.