Марина Фиорато: Дъщерята на Сиена

Пиа се досети, че странникът сигурно е изтеглил жребий да бъде ездача ди ринкорса — първи в редицата, на най-външна позиция, до въжетата. Така и се оказа. Той стигна до въжето на старта последен от всички жокеи, но като че ли изобщо не си даваше сметка за предимствата, които му предлагаше жребият му. Обикновено позицията ди ринкорса се използваше с непочтени намерения — за изтикване на съперника в неблагоприятно положение още от самото начало. Но Пиа видя, че съвсем неподвижно на гърба на коня седеше непознатият мъж, загледан някъде в далечината, не говореше с никого, не правеше никакви опити да бута останалите или да ги тормози. Жребецът му също стоеше абсолютно застинал насред мелето. В неподвижността си двамата наподобяваха бронзовата статуя на Козимо де Медичи, наречен още Великия, която Пиа бе виждала по време на първото си и единствено засега пътуване до Флоренция. Пиа се опита да му внуши телепатично да победи Виченцо. Настойчивостта на мислите й беше толкова голяма, че изненада дори самата нея. Очите й се вторачиха в широкия му гръб и се втренчиха в него толкова силно, че синьото и бургундовочервеното на копринените му одежди се сляха.

После настъпи обичайната суматоха в началото на състезанието. Докато конете обикаляха в кръг или се отдръпваха назад, мосиере , или стартовият съдия, обявяваше фалстарт след фалстарт. Накрая, след миг на почти непоносимо напрежение, конете най-сетне се подредиха в редица и застинаха по местата си, сякаш укротени от невидима ръка. Виковете и писъците на тълпата утихнаха за една призрачна, мълчалива секунда и над главата на Пиа изгърмя великата камбана Сунто от кулата Торе дел Манджа. Обаждаща се само на Палио, камбаната отекна над целия град, за да му съобщи, че часът е настъпил. Всички глави се извърнаха, всички погледи се изместиха — защото се смяташе, че, дочул екота на камбаната, ветропоказателят на Торе дел Манджа ще се обърне към онзи квартал на града, който щеше да стане следващият победител в Палио. Бронзовата стрелка се заклати и спря точно към катедралата на контрада на Орела и радостните възгласи на неговите жители почти заглушиха последните дихания на камбаната. Пиа преглътна, ужасена от тази поличба. Но времето за размисли беше свършило. При седмия си удар Сунто спря да звъни и малкото оръдие до въжето на старта гръмна. Десетте коня скочиха и се втурнаха напред.

За човек, който никога не бе присъствал на Палио, би било невъзможно да си представи този смразяващ кръвта рев на тълпата, да почувства разтърсващия ребрата тропот на копитата, да усети миризмата на пот и слама със собствения си нос и аромата на вулканична пепел в устата си. Това си мислеше Пиа, докато наблюдаваше надпреварата. Конете се носеха като вихрушка, хълбоците им блестяха от пот, по муцуните им беше избила пяна. Минаха покрай двореца и се насочиха с грохот нагоре по завоя към Бока дел Казато. Цветовете на контрада на Кулата се виждаха най-отпред — рицарят на Пиа водеше, следван плътно от Виченцо.

Към втората обиколка Виченцо вече бе взел преднина от три-четири коня и се насочваше към смъртоносния ъгъл Сан Мартино — коварен склон, пресечен от острия ъглов камък на огромния дворец. Там обаче конят му беше настигнат от коня на квартала на Пантерата, чийто жокей насочи камшика си право към лицето на Виченцо. Възползвайки се от това стълкновение, непознатият конник побърза да си върне преднината и поведе състезанието, а междувременно наследникът на Орлите се заклати на седлото си, а конят му рязко спря. А после сякаш времето изведнъж забави ход и всички видяха как Виченцо се премята напред през юздите, сгромолясва се върху камъка Сан Мартино и се превръща в безжизнена купчинка на земята. Колективното ахване на тълпата накара непознатия конник да погледне през рамо — без да се поколебае нито за миг, той срита коня си, обърна се назад и се втурна към поваления си съперник.

Пиа се приведе напред с разтуптяно от ужас сърце. За един кошмарен миг си помисли, че именно тя бе предизвикала този инцидент. Да, наистина си бе пожелала Виченцо да умре, но не си бе представяла, че всичко ще изглежда така. От мястото, където седеше, й се стори, че половината от тялото му бе станала като на негър — но пък прахта по пистата си бе все така бяла. След няколко секунди собственият й разум й подсказа, че този цвят е кръв. Сподирян от писъците на тълпата, непознатият конник успя да разбута летящите срещу него коне, да стигне до поваления човек и да го прегърне.