Марина Фиорато - Дъщерята на Сиена

И докато скръбната процесия напускаше площада, Пиа усети как от раменете й се сгромолясва тежък товар. Издиша дълбоко смъртта и целия този ден и изпълни дробовете си с облекчение — сладко и чисто. Така рязко освободена от задълженията си по брачния договор, тя не знаеше какво да прави. Нито прецизното й възпитание, нито всички уроци по етикеция не бяха успели да я подготвят за подобен момент. А след това се досети. Може да се прибере у дома. Обърна се към своето семейство, към контрада на Кукумявката, към бащиното си огнище, но пътят й беше препречен от подобните на буре гърди на баща й. Тя протегна ръка към Салваторе, мислейки, че след като вече всеки можеше да я докосва, бе настъпил и редкият миг за една прегръдка.

Ала баща й я хвана грубо за раменете, обърна я обратно и прошепна злостно в тила й, точно там, където снощи й бе шептял Виченцо:

— Орелът има още един наследник! Има още един жив син, така че изиграй добре ролята си!

А после я избута напред право към кортежа на Орлите. Краката й я предадоха, коленете й се огънаха, но бе моментално подхваната от двама мъже в техните цветове. Единият го познаваше — беше братът на Виченцо, Нело, а другият — като че ли някакъв братовчед. Двамата я подхванаха под мишници и, правейки се, че уж я подкрепят, всъщност я повлякоха насила напред. Красивите й ботушки заораха меката пръст и вдигнаха прахоляк. Тя беше тяхна пленница.

Пиа се задърпа. Чу се как крещи: „Не, не, не!“. Многократно. Тълпата започна да ври и кипи като казан, свидетелка на разиграващото се, но като никога всички квартали бяха обединени от скръбта, която виждаха пред себе си. За хората беше очевидно, че бедната девойка не може да приеме загубата на годеника си. Тя губеше свяст и бърбореше несвързано от мъка. Орлите щяха да се погрижат за нея.

В отчаянието си Пиа се заозърта, търсейки погледа на непознатия конник, но той не я забеляза. Застанал насред кръвта, която постепенно потъмняваше и заприличваше на сянка, измъкнала се изпод краката му, той триеше ръце и лице със собственото си шалче. Яркочервеното на кърпичката му оставаше непроменено от кръвта. Но всичко останало се бе променило.

Докато отнасяха Пиа през портата Бока дел Казато — онази, през която конникът бе излязъл на арената, тя усети, че някой я дърпа за ръкава. Надявайки се на спасение в последния момент, тя сведе очи, но само за да види малкия водоносец Зебрата. Момчето й подаваше нещо, подтичвайки, за да върви в крачка с нея. Беше черна кадифена торбичка със златния герб на Медичите извезан на нея — торбичка с милостиня от херцогинята.

Докато похитителите й измъкваха торбичката от ръцете на момчето без никакъв знак на благодарност, Пиа погледна за последен път над главите на хората, насъбрали се на площада, право към балкона на двореца. Може и да й се бе сторило, но като че ли херцогинята вдигна ръка за поздрав (жест на съчувствие или на разбиране?), но веднага след това сянката на огромната арка я погълна.

Високо над площада херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи проследи с поглед съпротивляващото се момиче, докато то не изчезна. Накрая тя се изправи. А черно-бялото знаме на Палио се изплъзна от ръцете й и падна през парапета в елегантна дъга, право в прахта и кръвта.

Херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи бе родена в Бавария, родината на модерната вълшебна приказка. Но тя не чу първата си приказка в скута на майка си, а в училищната си стая, като граматично упражнение. Скоро след като Виоланте навърши дванайсет и договорът за брака й с Медичите бе подписан, майка й реши, че трябва да започне да учи езика на бъдещия си дом. И момичето послушно се зае да учи една италианска народна приказка, наречена „Заекът и костенурката“.

Един ден заекът видял покрай него да минава бавно една костенурка и започнал да й се смее и да я подиграва. После й предложил да се надбягват и костенурката се съгласила. Избрали маршрут и поели напред. Заекът се втурнал като стрела и известно време тичал бързо. А после, виждайки, че е изпреварил твърде много костенурката, решил да приседне под едно дърво, за да си почине. Докато си седял спокойно под дървото, неусетно заспал. А костенурката, която не се отказвала лесно, го настигнала и накрая спечелила надбягването.

Така майката на Виоланте я запозна с една вълшебна приказка, която носеше важна поука.

Виоланте Беатрикс от Бавария, вдовица на Фердинандо де Медичи, принцеса на Тоскана и управителка на Сиена, отвори кепенците на своя прозорец. Беше в този град вече десет години, но все така не усещаше стаята си като своя — така, както не усещаше и двореца си като свой. Всъщност херцогският дворец, в който се намираше сега, нейната величествена и обичайна резиденция, все още бе известен на всеки жител на Сиена като Палацо Публико. Древната сграда само идваше да напомни на Виоланте колко младо бе херцогството на Медичите. Напомняше й, че Сиена е била управлявана и векове преди тях и ще продължи да бъде управлявана векове, след като те си заминат. На теория тук управляваше тя — тя беше владетелка, херцогиня, принцеса. Но властта й беше само фасада.