Марина Фиорато: Дъщерята на Сиена

Имаше нещо гнусно в тази нейна любезност, в размахването на ключовете като дрънкулки. Все едно я изкушаваше дяволът: Ела тук, момиченце! Ще ти покажа много хубави рокли, ако дойдеш с мен горе! Пиа нямаше никакъв избор.

Стълбата беше мрачна, виеща се и влажна. В горния й край имаше стая с висок таван, странна форма и с прозорци като в църква — стъклата им бяха все още топли от горещия ден, оцветени в червено от последните огнени отблясъци на слънцето. Една маслена лампа гореше вътре, но пламъкът й почти не се забелязваше на фона на залеза.

Имаше също така легло и постелка, кана и леген. Пиа преглътна.

Все така ехидно усмихната, прислужницата цъкна с език и отбеляза:

— Ето тук, скъпичка! Господарят каза да си хубава за утре. Виж тук в гардероба — там рокли и неща за теб!

Пиа отвори вратата на голям гардероб, поставен в ъгъла на стаята. Споменът, който отключи у нея това действие, дойде като болезнен удар. Майка й, която бе умряла при нейното раждане, бе живяла за дъщеря си само чрез роклите, които бе оставила след себе си. Бащата на Пиа, било от рядък пристъп на някакви топли чувства, от скръб или просто от забрава, така и не ги бе изхвърлил. Като дете, а после и като млада жена, Пиа бе влизала всеки ден в гардероба на майка си, разхождайки се между роклите — кадифетата, дефтина, златотъкания брокат. Там говореше с майка си, пееше й, играеше с нея, криеше се зад роклите. Опитваше се да си представи жената, която никога не беше познавала, жената, която вероятно щеше да направи живота й много по-различен. Затова роклите й бяха най-добри приятели — яркочервеното за празнични дни, жълтото като жълтък, зеленото като маслинов лист. Имаше и една специална, кожена рокля за езда.

А тук, в новия й гардероб, висяха само две рокли — едната черна, другата бяла. И двете бяха великолепни, изпъстрени със скъпоценни камъни и бродерия, най-красивите неща, които бе успяла да зърне в този мрачен дом, първото доказателство за огромното богатство на Орлите.

— Черно за утре, бяло за вдругиден — отсече прислужницата.

После се втурна към вратата и с тлъстото си туловище бутна маслената лампа. Тя падна, пламъкът изсъска и веднага изгасна. Слугинята се усмихна хитро и промърмори:

— А сега почива ти! Утре много неща!

Вратата се затвори и само един удар на сърцето по-късно се чу непогрешимият звук от завъртане на ключа. За Пиа, която бе израснала със страх да не бъде затворена, това бе най-кошмарният звук на света. Вероятно защото нейната прочута предшественичка, другата Пиа Толомей — жена, обезсмъртена в „Чистилището“ на Данте, бе прекарала последните си дни, затворена в една кула. Вероятно защото Пиа бе израснала в град, обграден от стени и почти не бе излизала от него, не бе виждала дори близкото море. Каквато и да бе причината обаче, сега й се наложи да стисне юмруци, за да потисне надигащата се в душата й паника, и да ги напъха в устата си, за да не си позволи да изкрещи.

Опитвайки се да се успокои, Пиа Толомей се загледа през прозореца, проследявайки как денят се превръща в нощ. Сама, с изключение на двете рокли, висящи в гардероба й, чиято коприна сякаш нашепваше заплахи. Черно за утре, бяло за вдругиден .

Конникът от Сиена и преди бе яздил под погледа на орел.

Беше на седем, но вече влюбен в конете. Обичаше да излиза на езда на зазоряване, да прекарва целия си ден из хълмовете на Тоскана и да се връща в квартала на Кулата чак за вечеря, загорял от слънцето, едва държащ се на седлото си и покрит с бяла вулканична пепел подобно на малко призраче.

Една сутрин той зърна нещо невероятно из онези хълмове. Издигащият се на хоризонта слънчев диск бе внезапно скрит от мощното тяло на орел. Птицата се спусна надолу като тежък камък и грабна в огромните си нокти едно агне от пасящото наблизо стадо. С мощен размах на крилете, който развя косата на момчето, орелът се издигна над хълмовете и изчезна над розовите и златисти кули на града с кървавия си товар — същинска библейска картина. Момчето все още зяпаше към хоризонта с отворена уста, когато откъм близкия кипарис дочу друг плясък на криле. Оттам изригна по-малка птица — сякаш следила внимателно сграбчването на агнето, птицата се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото. Глупавата птица започна да пърха с немощните си криле, да подскача и да се опитва да хване огромния овен с малките си нокти. Не след дълго обаче ноктите й се оплетоха във вълната на овена и тя се оказа в капан.