Марина Фиорато: Дъщерята на Сиена

Смеейки се с пълни гърди на спектакъла, който само за един миг се бе превърнал от трагедия в комедия, малкият конник се смъкна от седлото си и се втурна към овена. Пристигна до него заедно с овчаря, който извади ножа си и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Забелязвайки, че момчето продължава да стои наблизо, той разтвори крилете й и подряза летателните пера. После я подаде на малкия конник, правилно преценил, че момчето няма да се уплаши от мъничко черна кръв.

— Заповядай, твоя е — рече овчарят на силен сиенски диалект. — Вземи я у дома за домашен любимец.

Момче и птица се вгледаха един в друг — очите на момчето блестящи от радост, дребните очички на птицата с изражение, което бе едновременно глуповато и свободолюбиво. После момчето погали дребната синьо-черна глава с пръсти с изгризани нокти.

— Какъв вид птица е това? — подвикна към овчаря, който вече се бе отдалечил към стадото си, клатейки глава заради загубата на агнето.

Когато чу въпроса, човекът се обърна и с крива усмивка рече:

— Повече от сигурно е, че това е чавка. Обаче тя би искала да я смяташ за орел!

Конникът от контрада на Кулата бе толкова силно разтърсен от събитията на последното Палио, че тази нощ спа в конюшните на баща си с Такола — жребеца, който бе яздил през този ден. Дори и на себе си не можеше да обясни защо се чувстваше по-спокоен тук, отколкото в къщата и в собственото си легло, въпреки че в меката слама чуваше копита в съня си и ароматът й само му напомняше за състезателната писта и за кръвта, която бе попила в прахта. Сладката топлина на подобните на коприна хълбоци на жребеца само връщаше за пореден път в съзнанието му образите, които би предпочел да забрави. Не за първи път човек умираше в ръцете му. Но той се бе надявал, че тук, у дома, след толкова години отсъствие, най-сетне нямаше да вижда подобни гледки и да усеща подобни миризми.

Когато някой го разтърси, за да го събуди, той отвори с облекчение очи, разпознавайки дребното лице пред него. Беше Зебрата, облечен в познатите черно-бели одежди. Момчето бе известно и като вестоносец — разнасяше съобщения за една монета, тъй като единствено той имаше правото да пресича границите на кварталите без всякакви ограничения. А точно тази вест сигурно е била платена много добре, защото утрото едва настъпваше и навън все още цареше полумрак. Конникът приседна, издуха сламките от устните си и разтри схванатия си врат.

— Какво има, Зебра?

Зебрата заговори с отсечения ритъм на конски копита:

— Орелът. Иска да те види. В дома си. Преди изгрев-слънце.

— Мене ли? Че защо?

Зебрата сви рамене. Подробности не му трябваха — на него заплащането му беше напълно достатъчно.

Конникът знаеше много добре кой е Орелът. Единствен сред всички капитани, Фаустино Капримулго не само представляваше своята контрада , но и се бе превърнал в нейно олицетворение. Може би заради лицето си на хищна птица, може би заради хищническите методи, чрез които се разправяше с всеки, който се бе изпречил на пътя му. Може би защото от орловото гнездо на двореца си той виждаше всичко, което става в този град.

Конникът се замисли. Мозъкът му бе сякаш пълен със слама, все още не бе в състояние да се задейства. Първите лъчи на слънцето се превръщаха в златни мушици, летящи пред уморения му поглед. Да откаже подобна покана, пък била тя и от капитана на конкурентна контрада , би било явна обида. Но и да влезе в дома на човека, чийто син бе издъхнал в ръцете му, не би било нищо друго, освен върховна глупост. Ами ако Фаустино е решил да го накаже за смъртта на Виченцо? Ами ако го намира виновен по някакъв начин? Възможно ли е капитанът да смята, както си мислеше и самият конник (сега вече осъзнаваше посланието на кошмарния си сън), че той е можел по някакъв начин да спаси Виченцо?

Конникът огледа внимателно вестоносеца. Когато той бе напуснал града, Зебрата бе на не повече от седем години, което щеше да рече, че сега е на не повече от девет. Момчето изглеждаше като дете, което не се е наспало. Нощта след Палио, дори и след трагичен ден като вчерашния, беше най-натоварената за него — съобщения между знаменосци и капитани, размяна на пари за облози, дори вести между влюбени от конкурентни квартали. И сега Зебрата заспиваше така, където си стоеше — прав. Конникът се надигна от сламената си постеля и положи внимателно момчето на затопленото вече място. Зебрата едва успя да провери със зъби монетата, която му връчи конникът, когато моментално заспа, свит като дете. Конникът измъкна монетата от устата на момчето, сложи я в топлата му длан и излезе от конюшнята.