Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Излишно е да ви казвам името си, защото съвсем скоро ще умра.

Нека вместо това ви кажа нейното — Симонета ди Сароно. За мен то винаги е звучало като дивен музикален напев или нежна поетична строфа. Трелите му галят слуха, а словата му стъпват леко със съвършенство, равняващо се единствено на нея самата.

Ако не името си, мога да ви кажа поне датата на моята смърт. Тя е двайсет и четвъртият ден на февруари от Лето Господне 1525, а аз лежа по гръб в едно поле в покрайнините на Павия, Ломбардия.

Вече не мога да обръщам глава — движа само очите си. Снегът се сипе върху горещите ми зеници и в мига, в който ги докосне, се стапя. Примигвам, за да прогоня тези снежни сълзи. През сипещата се бяла пелена пред мен, между напиращите войнишки талази, зървам Грегорио — най-достойният сред оръженосците и най-добрият сред приятелите. Все още се бие. Обръща се към мен и зървам страха в очите му — сигурно не съм от най-приятните гледки на света. Устните му оформят името ми, но аз не го чувам. Докато битката около мен бушува, чувам единствено кръвта, барабаняща в ушите ми. Не чувам даже бумтежа на онези зловещи нови оръжия, защото именно едно такова ме оглуши с гласа си. Противникът на Грегорио изисква неотклонното му внимание — ако държи да спаси кожата си, по-добре да не се отдава на жалост по мен, пък и аз и без това си знам, че той ми бе верен васал. Сече с меча си наляво и надясно с повече плам, отколкото умение, но ето че той е все още на крак, а аз вече лежа повален. Ще ми се да доживее поне до утрешния ден, та да може да разкаже на дамата на сърцето ми, че съм загинал с достойна смърт. Все още носи моето знаме, само дето сега то е окървавено и виси на парцали на гърба му. Присвивам очи и се заглеждам в щита в синьо и сребристо — три сребристобели овала на лазурен фон. Изпълвам се със задоволство, когато си помисля, че моите предци са виждали в тези овали бадеми, когато са включвали нашия герб във великия хералдичен списък на знатните родове. Искам те да са последното нещо, което ще видя на белия свят. Когато преброих и трите, затворих завинаги очи.

Но още не ме мислете за мъртъв — продължавам да усещам разни неща. Помръдвам дясната си ръка и опипвам земята около себе си за бащиния си меч. Той си лежи там, където падна, и аз обвивам с пръсти дръжката му — износена от битки и отлично познаваща ръката ми. Откъде можех да знам, че този меч ще ми бъде точно толкова полезен, колкото беше и на баща ми?! Но днес всичко е променено. Това е последната рицарска битка. Старите традиции са мъртви като самия мен. И въпреки това за истинския войник е все така подобаващо да умре с меч в ръка.

Вече съм готов. Но мисълта ми се плъзва от моята ръка към нейната — ръцете й са най-красивото нещо в нея, отстъпващо единствено на лицето й. Те са дълги и бели, изящни и странни — средният и безименният й пръст са абсолютно еднакви по дължина. Усещам хладината им върху челото си, където сега ги поставя споменът. Само преди дванайсет месеца те пак бяха стояли там, охлаждайки треската ми, когато ме бе пипнала воднянката. Тя галеше челото ми и го целуваше. Устните й бяха като лед върху горящата ми плът, хладни като снега, който сега ме целуваше. Отварям устни, за да усетя тази целувка, и снегът се сипе ли, сипе, поддържайки спомените ми. А после си спомням как тя бе взела един лимон, бе го разрязала на две и бе изстискала от сока в устните ми, за да ме вдигне отново на крака. Вкусът му беше горчив, но любовта й към мен го подслаждаше. Имаше вкус на метал, като стоманата на острието, което целунах едва тази сутрин, преди да поведа армията си в битка. Усещам този вкус и сега. Ала знам, че не е от сока на лимон. Това е вкусът на кръвта. Устата ми се изпълва с нея. И краят ми наближава. Позволете ми да ви кажа за последен път името й:

Симонета ди Сароно.

Симонета ди Сароно седеше на обления от слънцето прозорец, подобна на ангел във високата му квадратна рамка. Гражданите на Сароно често отбелязваха тази прилика. Ден след ден тя седеше там, вторачила стъклен поглед към пътя. Вила Кастело — квадратна и елегантна къща, се възправяше величествено и самотно на известно разстояние от града или, както гласеше старата поговорка, „на разстояние за дълга разходка, но за кратка езда“. Беше разположена там, където земята на ломбардската равнина започваше да пъпли към планината — не много високо, но достатъчно, за да налага превъзходството си и за да могат жителите на градеца да я виждат чак от площада.