Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

А после дойдоха войните — години на хаос, раздори и битки между държава и държава, между гелфи и гибелини 1 1 Гелфи (понякога наричани „гвелфи“) и гибелини са враждуващи политически течения в Италия от XII — XIII век. Гибелините се опитват да обединят Италия под знамето на Свещената Римска империя, т.е. на немския император, докато гелфите са на страната на папата и се борят или за запазване на самостоятелността на градовете държави, или най-малкото за обединението им около църковните ценности и папата. — Б.пр. . Милано, Венеция, Генуа, Папските земи — всички те се превърнаха в пешки в борбата за територии, водена между различни сили — и местни, и чужди. Обучен още от рождение в изкуството на войната, Лоренцо скоро се прослави на бойното поле и се издигна до върховете на военното командване. Войните често го задържаха далече от дома му, така че неговата съпруга неведнъж празнуваше Архангеловден или Коледа сама, загледана тъжно в празния му висок резбован стол начело на масата. В такива моменти Симонета се чувстваше много потисната, но се отдаваше на някои от любимите си удоволствия като стрелба с лък или свирене на лютня с надеждата времето да мине по-бързо. Понякога, в отсъствието на Лоренцо, през главата й минаваше мисълта за дете, за неговото дете, с което да се занимава, когато той отсъства. Но това желание отминаваше още в мига, в който забележеше коня му по пътя между бадемовите дървета и се втурнеше да го посрещне. Той я притискаше страстно към бронята си и я целуваше право по устата и макар че двамата веднага се оттегляха в спалнята си, тя вече не изпитваше никакво желание събирането им да даде плод.

А сега този плод никога нямаше да се роди. Защото от тази последна военна кампания, на която бе заминал под командването на фелдмаршал Жак дьо ла Палис, Лоренцо никога нямаше да се завърне. Великият френски генерал беше мъртъв, Лоренцо също бе мъртъв и едва сега Симонета си даде сметка какъв балсам за душата й би бил един негов син или дъщеря. Пък и тя вече бе на седемнайсет и най-добрите й години за раждане бяха отминали. И беше напълно сама.

Ето защо Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Защото ако имаше, той не би допуснал подобно страдание, нали така? Той не би разделил така безмилостно и безвъзвратно две напълно отдадени един на друг същества, чийто съюз бе благословен чрез тайнство в Неговия дом, нали?

И тогава тя се изпълни със страх. Не се бе молила нито веднъж, откакто се появи Грегорио. А щом беше обърнала гръб на своя Бог, значи сега й предстоеше да пропадне в бездната и да поеме онзи, другия път, най-мрачния и зловещия от всички. И когато бъде завинаги прокълната в ада, никога повече нямаше да може да се срещне със своя Лоренцо. А това би било съдба много по-лоша от съдбата, която я бе сполетяла сега, защото единствено надеждата да се съберат отново в рая бе в състояние да й даде сили да отвори очи за още един ден. Някога, когато беше щастлива, се молеше най-вече на Дева Мария, защото нали именно Божията майка бе познала мъжката любов и радостта от брака със свети Йосиф?! Затова сега тя взе решение — още утре ще отиде в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на чудесата, за да се помоли за успокоение на Богородица. Защото ако имаше нужда от нещо, то това бе ни повече, ни по-малко чудо. Симонета свали ръце от меча и пушката и най-сетне напусна своя прозорец. Приклекна на пода до леглото си, за да си каже молитвата за лека нощ, а после, увивайки се плътно в кадифената си наметка, се строполи като покосена върху кувертюрата на леглото си и заспа.

— Бабо, бабо, в гората има дивак!

— Амария Сант Амброджо, крачиш на тази земя вече двайсет лета, а все още умът ти е колкото грахово зърно! Какви глупости приказваш сега, а?

— Ама наистина бе, бабо! Кълна се в самия свети Амброзий! Двете със Силвана бяхме на кладенеца и го видяхме! Освен това целият град говори за него. Викат му Селваджо — дивакът! — нареждаше възбудено Амария с очи като палачинки.

Старицата приседна на скромната им трапеза и се загледа във внучката си. Тя самата не бе много по-различна от дивак. Черната й коса, която обикновено висеше чак до кръста й, бе разчорлена, а из нея стърчаха тръни и цветове на зарасличе. Лицето й, което обикновено имаше приятен загар, сега бе зачервено като домат от тичането. На фона на маслиненочерните й зеници бялото на очите й изпъкваше така, че й придаваше вид на подплашен кон. Корсажът й беше скъсан при деколтето и показваше повече, отколкото беше прилично, а връзките едва удържаха пищната й гръд. Полите й бяха вдигнати до коленете, за да улесняват бягането, и разкриваха здравите й крака. Амария не можеше да бъде наречена дебела — ни най-малко, пък и скромните дажби в тяхната къща не стигаха за чревоугодие. Беше по-скоро приятно закръглено момиче, свежа прасковка, излъчващо неподправена женственост и блясък, и пълно с живот. С красивата си кожа и пищна красота тя бе същинско изкушение за всеки господин, който я видеше, въпреки царящата напоследък мода. Изисканите дами мечтаеха за алабастрова кожа и за да я постигнат, често втриваха оловна паста в лицата си — Амария пък имаше цвят на топъл пясък. Благородничките бяха тънки като вейки — Амария бе цялата в извивки и вдлъбнатости. Важните госпожи използваха всевъзможни багрила, за да изсветлят косата си до червено или златисто — водопадът, който се сипеше от главата на Амария, имаше синкавочерния блясък на гарваново крило. И макар за бабата никоя друга жена да не бе по-красива от внучката й, старицата вече се бе отчаяла, че някога ще може да я омъжи — защото кой би искал стара мома на двайсет, с малко повечко мръвка по костите и без капка разум в главата, при това без никаква зестра?! Още повече, когато се разхождаше из Павия, облечена по този начин — като леките жени, дето висяха по здрач на площада.