Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Можеше да продължи да си живее така, изпълнена със скръб и напълно безчувствена, ако Господ не й беше пратил Амария. Защото някога я беше намерила край същия онзи кладенец, където днес момичето бе ходило — почти както бяха открили Мойсей сред папура. Там често оставяха нежелани бебета, а още повече сега, когато имаше толкова много войни и толкова момичета оставаха трудни от мъже, незавърнали се от бойното поле. Тогава старицата беше отишла на кладенеца за вода, тъй като градските извори бяха замърсени от труповете. Когато се бе навела над кладенеца, бе дочула нещастен, задавен плач откъм храсталаците. Разтваряйки тревата, бе открила голичко, покрито с кръв дете, размахващо крачета и ръчички от силната светлина, и с вече тъмни очи, изпъкващи върху все още неясните му черти на новородено. Старицата бе увила детето в дрехите си и го бе отнесла у дома си, без да знае дали е момче или момиче. Единственото, което искаше, бе да има за кого да се грижи и да се научи отново да чувства, защото смъртта на сина й бе вледенила сърцето й. Стоеше безучастно, докато бебето ревеше по цяла нощ от болка във венците, стоеше безучастно, докато то врещеше по цял ден от необходимост да суче, стоеше безучастно и докато то се мъчеше да се освободи от пеленката, в която го беше зашила, защото вече знаеше, че е момиченце. Старицата остана безчувствена чак до деня, в който бебето спря маслиненочерните си очи върху нейните и я дари със своята първа, беззъба усмивка — толкова искрена и тъй непокварена от бушуващата война и от всичко, което се бе случило преди. Тогава старицата притисна момиченцето до своето разбито сърце и се разплака — плака за първи път, откакто бе склопила очите на Филипо.

Бабата бе спасила Амария, а Амария бе спасила нея. Сърцето й бе изпълнено с толкова много любов и толкова голяма скръб, че щеше да се пръсне, ако не беше намерила друга човешка душа, върху която да излее чувствата си. Бе нарекла момичето Амария от „amore“ — „любов“, а за фамилия й бе дала името на светеца покровител на Милано — свети Амброзий, или „Амброджо“. По тези места сираците винаги биваха кръщавани по този начин с надеждата да получат закрилата на съответния светец в преждевременно попарения си живот. Беше казала на израстващото момиче да я нарича просто „бабо“, защото на четирийсет вече се смяташе за твърде стара, за да й викат „майко“. Амария се бе превърнала в красиво, жизнерадостно момиче, което непрекъснато бъбреше — и смислени неща, и безсмислени. Красотата и добротата й я правеха желана партия за не един и двама младежи, ала фактът, че бе сираче, при това доста бедно, караше всички кандидати да извръщат очи от нея. Амария бе благодарна на Бога, че си имаше баба, която я обичаше. Баба й пък благодареше на същия бог, че е намерила някого, когото да обича. Давайки живот на Амария, тя бе заживяла наново. А сега, двайсет години по-късно, като че ли друг някой имаше нужда от помощ, пък бил той испанец или друг чужденец. Господ й бе взел Филипо, но пък й бе пратил Амария и тя се чувстваше благословена. Да не би сега да искаше от нея нещо в замяна? Загледа се с обич във внучката си, а после пак насочи очи към камата. Свали я от стената и я пъхна в чорапа си — до десния глезен, на същото място, откъдето я бе измъкнала от чорапа на убития си син. Амария вдигна стреснато глава, когато баба й рече:

— Хайде, покажи ми къде го видя този!

Вървяха близо час. Камбаните за вечерня на базиликата и постоянното бъбрене на Амария отбелязваха хода на времето. Докато минаваха през площада, старицата както винаги извърна очи от катедралата. Не можеше да погледне това място, без да зърне отново кладата и да усети отново горящата плът на сина си. По този начин, за разлика от Амария, пропусна да види молитвите към Бог и всички светии, написани на листчета и прикрепени на вратата на църквата — молби за завръщане на близките, за избягване участта на смъртта.

Когато поеха по стръмния склон извън града, Амария подаде ръка на баба си и двете продължиха така. Старицата задиша толкова учестено, че й се наложи да изплюе тютюна си. По едно време те спряха и се извърнаха към Павия — мястото, което наричаха „града на стоте кули“, вторият по значимост град в Ломбардия, отстъпващ единствено на Милано, който бе разположен недалече, на север. Баба и внучка приседнаха за момент на меката трева, за да си поемат дъх, обгърнали една друга раменете си. Загледаха се във враните, които кръжаха около високите камъни, сякаш пронизващи кървавочервеното небе на залеза. Червените рамене на катедралата подпираха хоризонта, а по хълма надолу се диплеха една след друга къщи с кулички — чак до реката и до претъпкания кей, където се гушеше собствената им скромна колиба. Понте Коперто — прочутият покрит мост, приличаше на люспеста червена змия, прехвърлила реката. Водите на Тичино бяха с цвета на стомана. Отвъд реката, на юг, се простираше голямото поле, където напоследък бяха загинали толкова много мъже. Днес беше тихо и пусто — мрачна и скръбна долина, прочистена щателно от стърчащите крайници и загниващата плът. Докато слънцето потъваше зад базиликата, тухлите на къщите и кулите грейнаха под прощалните му лъчи, сякаш бяха почерпили от кръвта на полето подобно на цветя, черпещи вода от пръстта.