Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Притеснена от смрачаването, бабата помоли Амария да я изправи на крака и двете се запътиха към отдавна притъмнялата дъбрава. Накрая стигнаха мястото, което търсеха, но сред тишината и здрача зърнаха единствено тъмносините води на кладенеца. От дивака нямаше и следа. По едно време пропука клечка. Без да се мае, бабата измъкна камата от чорапа си. Тези трудни времена бяха обострили сетивата й, пък и често идваше в гората, за да лови зайци за трапезата им. Старите й уши чуваха много по-добре от тези на Амария. Сега тя се сниши, накара и момичето да го направи и я поведе през шубрака към скрития зад храсталаци отвор на една черна пещера.

Той беше там. Старата и младата жена приклекнаха в сумрака и Амария извика името, с което бе чула да го наричат:

— Селваджо!

— Глупачка! — просъска баба й. — Как ще отговори на име, което не знае, че има? — после самата тя се провикна на милански диалект: — Не се страхувай, страннико! Тук сме, за да ти помогнем в името на свети Амброзий! — настъпи неловка пауза, докато и двете жени тръпнеха от мисълта в какво ли се забъркват. После старицата си спомни за сина си и пак се провикна: — Ние не сме нито испанци, нито французи! Просто приятели!

Първо зърнаха ярките му очи, докато се придвижваше към светлината на отвора. Но когато изникна в цял ръст, Амария ахна от ужас. Съществото бе болезнено слабо, ребрата му буквално се брояха. Червената му кожа се оказа всъщност засъхнала кръв, а козината — отдавна нересана и неподстригвана, сплъстена коса и отдавна небръсната брада. Хищническите му нокти бяха просто неподрязани нокти, които се бяха извили от само себе си навътре. Би могъл да бъде на всякаква възраст между седемнайсет и седемдесет. Но очите му бяха тревистозелени и точно както бе казала Амария, от тях се излъчваше доброта. Изглежда, че съществото не можеше да говори, но пък чуваше — приближи се към тях, олюлявайки се, и едва не се срина в краката им от слабост. За първи път от двайсет години насам бабата усети, че очите й пак се насълзяват — защото така би изглеждал и Филипо, ако бе оживял и се бе върнал при нея. Не, този човек не беше дивак. Беше просто момче. Диваци бяха онези, които му бяха сторили това. Задържа уплашената си внучка с едната си ръка, а другата подаде на нещастния човечец. Не беше сигурна в онова, което изрече, но знаеше, че трябва да постъпи точно така.

— Ела си у дома — каза.

В мига на смъртта на Филипо на бойното поле край Гариляно един велик художник започна своята велика творба. В мига, в който от гърдите на Филипо излезе сетният му дъх, четката на майстора докосна платното за началото на картината, която щеше да се превърне в неговия шедьовър. Но в случая ни интересува не точно художникът, а неговият ученик — младеж, който бе на съвсем същата възраст като нещастния Филипо. Човек, който някой ден щеше да стане велик, но засега нямаше и помен от това; мъж, който бе ленив, развратен и похотлив; човек с талант, но без никакъв морал; мъж, на когото никога за нищо не му бе пукало или поне не толкова, че да даде живота си за него, както бе сторил Филипо. В същия този съдбовен ден, когато Бог отне един войник от майка му и дари един художник с глътка божественост, която да вложи в творбата си, онова същество на удоволствията вероятно е било далеч извън обсега на вниманието Му. Името на това същество бе…

— Бернардино Луини! — екна из студиото. Това не беше вик, беше по-скоро рев.

Бернардино моментално позна този глас. Това беше гласът, който и той, и любовницата му се ужасяваха да чуят, докато снощи в покоите й палуваха заедно чак до мига, когато зората обагри покривите на Флоренция. Ако трябваше да бъде честен към себе си, Бернардино не можеше да не признае, че страхът от завръщането на съпруга бе добавил така необходимата доза тръпка към съвкуплението им, защото дамата под него не бе от най-големите красавици — бе я срещнал в студиото на господаря си, където тя бе позирала за портрет. Бернардино бе привикнал с гнева на съпрузи рогоносци, както ги наричаха през смях приятелите му, когато им се представяше за пореден път с насинено око или сцепена устна, опетняващи невижданата му красота. Ала днес в гласа на поредния измамен съпруг той усети такава жлъч, че побърза да остави четките си и да се огледа за удобно скривалище.

Навсякъде наоколо се виждаха платна, които бяха в процес на опъване или намасляване, рамки, които се сковаваха, или чираци, довършващи работата на майстора си. Удобно място за скривалище, за жалост, липсваше — или поне, докато погледът на Бернардино не падна върху платформата в другия край на дългата зала. Там седеше настоящата му любовница, с добродетелно кръстосани ръце, но леко премрежени от снощните гимнастики очи. Косата й висеше на пепеляви къдрици около лицето й, а зелената й рокля ни най-малко не помагаше на жълтеникавото й лице. Ако имаше повече време, Бернардино със сигурност би се запитал защо неговият учител и майстор Да Винчи толкова държи да я рисува — та тя не притежаваше дори блясъка на младостта и беше майка на двама сина! Когато и на него най-сетне му разрешат да рисува цяло женско тяло, ще си избере дама с божествена красота — ангел, който да е отражение на божествения заряд на четката му… Но сега не беше моментът за подобни размисли. Бернардино откри жадуваното си скривалище — зад главата на модела имаше дървен параван, нещо като триптих, който бе изработил лично той. Представляваше покрита с платно голяма дървена рамка, на която, по указание на учителя си, Бернардино беше нарисувал една пасторална прищявка на тосканската провинция — дървета, хълмове и поток. Тогава Бернардино се бе цупил много от тази задача — смяташе се за отдавна готов да рисува човешки фигури, но по някаква непонятна причина Леонардо продължаваше да дава на ученика си най-нисшата сред творческите дейности. Почти не му разрешаваха да хваща четката, освен ако не е, за да нарисува ръце. Ръце, ръце и пак ръце. Колкото и изненадващо да изглеждаше, Бернардино притежаваше природна дарба да се справя с тази най-трудна от всички задачи на живописеца, затова го караха непрекъснато да рисува ръце. Така и не можеше да се докопа до по-интересна работа, освен ако не е за скициране с въглен — графики, които после майсторът му довършваше със своя велик талант. Бернардино се бе надявал Леонардо да Винчи да забележи бързо дарбата му за рисуване и да го възнагради с истинска поръчка. Но точно сега бе доволен, че талантът му не бе получил полагащото му се признание, защото параванът щеше да му свърши идеална работа. Докато тичаше към платформата, забеляза, че моделът ококори очи — жената също бе разпознала този глас и си даваше сметка, че сблъсъкът е неизбежен. Оказа се обаче, че не е имало нужда да се тревожи толкова — Бернардино бе страхливец. Той докосна бързо устни с пръст, показвайки й да си мълчи, и се вмъкна зад паравана — секунди преди двойните врати на студиото да се отворят с гръм и трясък и вътре да влети самият Франческо ди Бартоломео ди Заноби дел Джокондо.