Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Бернардино надникна през една от цепнатините между пантите, където една от частите на триптиха се съединяваше с друга. Само един поглед към майстора му бе достатъчен да му подскаже, че Леонардо бе видял всичко — той винаги виждаше всичко. И макар че брадата му скриваше голяма част от емоциите на великия художник, нищо не бе в състояние да прикрие повдигнатите му от изненада вежди, докато продължаваше работата си.

Леонардо да Винчи не беше особено набожен, даже точно обратното — пренебрежението му към религията граничеше по-скоро с еретизъм. Затова бе повече от иронично, че със своята пищна бяла брада и коса той приличаше много на Бога, в когото изобщо не вярваше. Но майсторът не даваше и пет пари за шегите, които се носеха по негов адрес, а човешките слабости във всичките им проявления предизвикваха у него любопитство и снизхождение — особено любовните приключения на неговия любим ученик. Той бе превърнал момчето в свой фаворит още от самото начало, като му бе подарил прочутия си скицник, известен като „Либричоло“ 2 2 Книжлето (ит.). — Б.пр. — петдесет страници, изпълнени с най-изящните гротески, виждани някога. На страниците на този скицник се виждаха уличница само с две дупки на мястото на носа й; един тип с толкова големи издутини на врата, че изглеждаше сякаш има три глави; и една бедна твар, чиято уста бе зашита от самата природа, така че можеше да се храни само през носа си чрез приспособление с нещо като сламка, измислено от самия Леонардо. Бернардино прекарваше часове наред в съзерцание на тези гротескни графики — факт, който Маестрото очевидно одобряваше. И често отбелязваше:

— Докато рисуваш изнежените си ломбардски красавици, Бернардино, гледай да не забравяш, че не всичко, създадено от природата, е красиво!

Но докато „Либричоло“ показваше грозотата в нейния най-естествен вид, то читателят на книжката бе толкова красив, че слуховете за него стигаха до цинизма да твърдят, че красотата му доставя удоволствие на Маестрото по начини, които са повече от естетични. Защо иначе, при завръщането си във Флоренция, Леонардо ще води със себе си един обикновен чирак от своето студио в Милано, едно момче, което никога до този момент не бе напускало плоския диск на Ломбардия, обграден от едната страна с планини, а от другата — с езера?

Бернардино видя как Франческо нахлува с широки крачки в залата и замята широката си мантия така господарски, че прекатурва почти всички платна, покрай които минава. Всички ученици се обърнаха, за да наблюдават сцената, която предстоеше, макар че никой не се съмняваше в причината — всички знаеха, че в основата й не може да стои никой друг, освен Бернардино. Изходът от ситуацията обаче не беше многообещаващ. От двете страни на Франческо крачеха двама яки мъже с ливреи, понесли герба на фамилията Джокондо, а мечовете им дрънчаха при всяка тяхна крачка напред. Очевидно бе, че Франческо щеше да получи цялата подкрепа на флорентинския закон, която се полагаше на един от най-заможните търговци на този велик град държава. Измаменият мъж се спря пред Леонардо, а фактът, че едва полагаше усилия да сдържа гнева си, издаваше неговото явно презрение към художниците и цялата тяхна пасмина.

— Извинете нахлуването ми, синьор Да Винчи — започна богаташът по начин, който предполагаше, че извинението вече му е дадено, — но търся вашия ученик Бернардино Луини, който ми нанесе голяма обида.

Бернардино видя как очите на госта им се плъзгат към неговата съпруга, която стоеше като вкаменена на стола си. Франческо му напомни за котарака на баба му — лъскав, дебел и много опасен.

Синьор Да Винчи целенасочено нанесе още няколко щрихи с четката, преди да я остави настрани. Едва тогава се обърна да погледне Франческо, но преди да овладее чертите си, Бернардино не пропусна да забележи пламъчето, проблеснало в очите му. Явно бе, че Маестрото възнамеряваше да се наслади на следващата сцена.

— Дълбоко озадачен съм, синьор Дел Джокондо — рече. — Ученикът ми е момче на двайсет и три, обикновен чирак в изкуството на рисуването. Каква обида би могъл да нанесе тъкмо той на такъв велик търговец като вас?

Франческо очевидно се смути. Бернардино се усмихна. Точно както и Да Винчи, той също бе наясно, че Франческо никога не би признал, че е бил направен рогоносец от един толкова низш занаятчия като него. Знаеше също така, че интересът на Леонардо към тази история се ограничаваше само до работата му — ако Дел Джокондо решеше да прибере жена си и портретът не можеше да бъде завършен, майсторът му щеше да се ядоса не на шега. Затова щеше да направи всичко възможно да защити репутацията на модела си, а оттам — и на своя разюздан ученик.