Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Бабата въздъхна и прехвърли щипката тютюн, която непрекъснато дъвчеше, от едната буза към другата. Обичаше Амария с цялото си сърце и даваше мило и драго за нея и тъй като любовта й към детето бе толкова голяма, тя съвсем естествено се страхуваше за нея, което понякога я караше да й говори доста по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Трябваше да се досетя, че Силвана има пръст в тази работа — отбеляза сега тя. — Поощрява всичките ти глупости. Хайде сега, дете, почисти се и си кажи молитвите! Поглеждай по-често към Бога, отколкото към тлъстата си приятелка, и вместо да бъбриш като папагал, по-добре изричай молитви!

Амария почисти косата си, приглади я и пусна надолу полите си. Беше свикнала на подобни мъмрения, ала те ни най-малко не намаляваха любовта й към старицата. Взе игла и конец от полицата над камината и приседна, за да зашие корсажа си. По едно време изрече:

— Ама аз наистина го видях, бабо! Ние… се бяхме загледали във водата и затова първо видях отражението му. Имаше червена кожа, дълги нокти и козина, но очите му бяха добродушни. Дали пък не е някой горски дух, а?

— Червена кожа ли? Дълги нокти и козина? Горски дух? От къде ти хрумват такива езически глупости бе, дете?! По-скоро е някоя нещастна душа от последната битка, някой войник, който вече не е с всичкия си. Може да е испанец — те и без това нямат много мозък — от спокойния тон, с който бабата изрече последните думи, никой не би допуснал, че тъкмо испанците бяха опустошили живота й. — И какво изобщо си правила на кладенеца, ако смея да попитам? Имаме си предостатъчно вода, че и отгоре, а доколкото ми е известно, чешмата на площада си е все така там.

Амария сведе очи над бродерията си и бузите й пак пламнаха.

— Ами ние… Така де, Силвана… Силвана искаше да погледне в кладенеца на женитбата.

Бабата се изсмя презрително, но погледът й омекна. Знаеше местното предание, че ако погледнеш в един от естествените извори в гората над Павия, ще видиш лицето на бъдещия си съпруг. Знаеше също така, че Амария си мечтаеше някой ден да се влюби и да се омъжи, но освен това си даваше сметка, че напредналата възраст на момичето и нищетата му не бяха предпоставки за щастлив брак, а нейната любов към детето не й позволяваше да я хвърли в лапите на нещастен. Разочарованието от внучката й я направи още по-критична към Амария от обикновено.

— Момичешки глупости! Повярвай ми, така е! Сигурно е бил някой отшелник или пък французин. Говори се, че френският крал бил пленен от испанците при Павия — свален бил от коня си от Чезаре Ерколани… Носеше ли корона този твой бъдещ съпруг, а?

Амария се усмихна. Не разбираше нищо от политика, нито знаеше нещо за последната битка. Известно й бе само, че много мъже заминаха, а малко се върнаха, което пък намали още повече нейните шансове за добър брак. Но поне сега нямаше нужда да плаче и скърби за никого, нито пък всеки ден да пали свещи като вдовиците, дето се тълпяха в катедралата. Да, беше чувала обаче, че френският крал Франсоа е пленник на победителите испанци, които сега бяха окупирали Милано. Но не знаеше нищо за неговите поданици с изключение на това, че те имат опашки, а езикът им е толкова необичаен и пръхтящ, че могат да говорят и с конете си. Затова сега тя въздъхна и рече:

— Права си, бабо. Трябва да е бил някой луд. Или изгубен войник.

Продължи да шие, потънала в мълчание, но разговорът за войната и за французите накара бабата да плъзне очи към стената, където, точно над камината, висеше камата на Филипо. Наистина ли бяха изминали повече от двайсет години, откакто тя бе изгубила сина си, своя любим единствен син, слънцето на своя живот? Наистина ли бе изминало толкова много време от голямата битка при река Гариляно от 1503 година, когато тя, заедно с всички останали майки, се молеше да получи някакви новини за сина си? Ала нея не я сполетя съдбата на повечето от жените, които бяха принудени да се питат дали синовете им са живи или мъртви — испанците не й позволиха да се усъмни нито за миг дали Филипо е жив или мъртъв, когато докараха в Павия стотици трупове, за да ги хвърлят за назидание на площада. Майките часове наред оглеждаха зловещите купчини трупове, накацани алчно от мухи и мишелови, докато накрая тя откри любимото му лице, но вече обезобразено и окървавено. Градската управа издаде заповед труповете да бъдат изгорени, за да бъде предотвратено разнасянето на зараза, така че тя не можа дори да си вземе момчето вкъщи, за да го измие, както бе правила, когато беше малко, и да го положи в мястото му на вечен покой. Затова не можа да стори нищо друго, освен да склопи очите му и да измъкне от тялото му камата, която бе пъхнал в чорапа си — единственото, което главорезите испанци му бяха оставили. А после се бе върнала у дома с мисълта, че никога няма да забрави вонята на горяща плът, когато запалиха кладата. Пушекът бе толкова задушлив и висок, че най-сетне я дари със сълзите, които тя отдавна очакваше.