Марина Фиорато: Дъщерята на Сиена

Никой не знаеше, че макар и вече на петдесет, дълбоко в себе си тя си оставаше малкото уплашено момиченце от двора на баща й, което се вцепеняваше от ужас, когато майка й я подканваше да посвири на цитра пред гостите. Никой не подозираше, че дъщерята на Фердинанд Мария — пфалцграф на Бавария, и Аделаида — принцеса на Савой, е срамежлива в компания, обича музиката повече от разговорите и е изпълнена с ужас от говоренето пред хора — ужас, който се опитваше старателно да крие. Никой така и не разбра, че тя бе обичала Фердинандо де Медичи през всеки божи ден от брака им, въпреки че той бе умрял, без да я обикне нито за миг. И никой не се и досещаше за най-голямата й мъка — че тя скърбеше ежедневно за мъртвородените си близнаци, че палеше свещичка на рождения им ден вече деветнайсет лета, и ако някой я попиташе, тя би могла да му каже точно на колко години, месеци, дни и часове биха били те, ако бяха живи. И благодарение на невъзможността й да осигури наследник на великите херцози на Тоскана, боледуващото младо херцогство би могло като нищо да умре подобно на болнаво дете. Тя беше отклонение от нормата тук, временно заемаща някакво място. Древният град търпеливо щеше да я дочака да го освободи от присъствието си.

Виоланте не бе от хората, поддаващи се било на фантазии или на суеверия, но сега не можа да не се замисли за един разговор, който бе провела предишната вечер с главния си съветник — Франческо Мария Конти. Надменният държавник, чието самочувствие произтичаше от факта, че бе братовчед на самия папа, бе пристигнал в покоите й с обезпокоителни новини. Облечен в традиционния си черен фрак и с традиционното си бастунче със сребърна дръжка, той не бе посмял да я погледне в очите, докато й съобщаваше, че двама мъже от квартала на Таралежа са намерили мъртво магаре, метнато на портата Камолия. Тя не бе успяла да схване смисъла на чутото, докато със значителна доза презрение, едва прикрито с любезност, той не бе пояснил, че когато флорентинците обсаждали Сиена през тринайсети век, обичали да хвърлят върху стените мъртви магарета, за да поразят жителите на града с мор и чума. Иначе казано, според Конти това магаре било знак, че Сиена всеки момент ще падне. Виоланте се изпълни със смразяващото чувство, че смъртта на Виченцо Капримулго бе началото на нещо лошо — може би началото на края.

От отворения си прозорец Виоланте видя, че общинските чистачи метат площада и търкат старателно тъмното петно от кръв в ъгъла Сан Мартино. Тя отмести нарочно очи от кръвта и се концентрира върху нещата, които не се бяха променили. Скорците пееха, хладният вечерен въздух ухаеше на свежест, залязващото слънце къпеше в злато площада под двореца. Тя плъзна с наслада очи към златните палати, възправящи се като стражи на старото време, и към деветте разделения на големия площад, излизащи като лъчи от фонтана, които му придаваха характерния вид на раковина. Спомни си, че веднъж, в един от летните дворци на Козимо де Медичи, бе зърнала една картина — картина на жена, надарена с неземна красота, със спускаща се като водопад върху раменете й червена коса, издигаща се гола от огромна раковина, която се носеше по синьото море, а благите ветрове, представени с човешки лица, я тласкаха леко към брега върху една лазурна вълна.

Днес, докато гледаше игрите Палио, които този път бяха завършили така трагично, Виоланте бе зърнала на пейките на Кукумявките една жена — млада и красива, с високо вдигната разкошна черна коса, със стегната на тънкия й кръст червено-черна рокля и с леко розовеещи порцеланови бузи. Издигаща се над морето от флагове и знамена, тя изглеждаше спокойна и умиротворена като самата богиня. Виждайки, че жената е толкова млада и красива — същинска Венера на тази раковина, Виоланте бе почувствала за миг лека завист. Но после, след като я бе видяла да се подпира на коня на загиналия младеж, тя бе осъзнала, че красавицата е годеницата на умрелия, а само едно запитване бе достатъчно, за да й подскаже, че сватбата им е трябвало да се състои днес. Сърцето я бе заболяло за това момиче и тя бе изпитала чувство на вина заради завистта, която си бе позволила, макар и само за миг. Виоланте отлично познаваше празнотата, агонията на загубата, защото тя също бе изгубила любим. Фердинандо … Днес уж не трябваше да мисли за него.

Виоланте се дръпна навътре, в двореца, в хладната си черупка. Скри се. Затвори прозореца и ума си за кръвта навън. Не искаше да знае. Емоциите й бяха изтощени от внезапния спомен за покойния й съпруг и тя усещаше, че не й е останало излишно състрадание, което да дари на друг. Прекоси стаята си и се насочи към огледалото — парижко огледало, което я показваше в цял ръст. Но дори и матираната му антична повърхност, прощаваща голяма част от недостатъците, не й предложи успокоение. Тя видя в него една жена на средна възраст, която не беше дори мъничко хубава — нищо, че разполагаше с най-фините напудрени перуки от Монмартр и носеше рокля от коприна в цвета на лавандулата, изтъкана от хугенотите на лондонския пазар „Спиталфийлдс“. Опипа меката материя, но под последните лъчи на слънцето забеляза, че старческите петна по ръцете й са започнали да надвиват оловната паста, с която тя ги беше намазала преди не повече от час. Грозотата на ръцете й на фона на великолепната коприна я потисна още повече.