Марина Фиорато: Дъщерята на Сиена

Защото тази вечер тя трябваше да бъде венчана в катедралата за Виченцо Капримулго. За последен път носеше червените и черни цветове на квартала на Кукумявката. Раните и синините й бяха скрити под пояса в същите цветове на Кукумявката, а лъскавата й черна коса беше вдигната високо под шапката й. Седеше така, както бе седяла през последните деветнайсет лета и трийсет и осем игри Палио, на построените амфитеатрално пейки на квартала на Кукумявката, точно до баща си. Предвид позицията си, възпитанието си и натъртените си ребра, Пиа се стараеше да не плаче, но си знаеше, че до следващите игри Палио — Палио дел Асунта през август, тя ще седи от другата страна на площада, като съпруга на Виченцо, облечена в черно-златистото оперение на Орлите. Щеше да се издигне до самия връх в реда на хищните птици.

Нарастващото напрежение се усещаше навсякъде около нея — беше почти осезаемо, подобно на въздушен порив или лятна мараня. Но тя сякаш беше отвъд него. Пиа беше родена в Сиена и почти никога не бе напускала града. Тоскана си имаше крайбрежие, но тя никога не бе виждала морето. И въпреки почти отшелническото си съществуване в своя квартал, въпреки деветнайсетте години, прекарани зад градските стени, днес тя за първи път чувстваше, че мястото й не е тук. Заради годежа си тя вече не беше съвсем Кукумявка, но и не беше напълно Орел — беше някакъв странен, весталчески птичи вид. Отклонение от нормата.

Всеки гражданин на Сиена беше продукт на своята контрада , на своя квартал. Самоличността му започваше с квартала му и свършваше там, където кварталът на Дракона се превръщаше в квартала на Вълчицата или кварталът на Еднорога се превръщаше в квартала на Кулата. Пиа познаваше цветовете на всеки квартал — от червено-синьото на Пантерата до жълто-зеленото на Гъсеницата. И два пъти годишно тези разделения в географията и цветовете придобиваха още по-голямо значение.

Само след няколко кратки часа горчивината от загубата щеше да легне като саван над изгубилата контрада , а всеки отделен човек от квартала победител щеше да бъде обхванат от неземна радост. Пиа знаеше, че днес Виченцо ще стори всичко възможно, за да победи. По време на жребия за конете, който се провеждаше няколко дена преди надпреварата, той бе изтеглил Берио — силен и красив жребец, за когото мълвата твърдеше, че е най-бързият кон в цяла Тоскана, кон, който всеки квартал можеше само да си мечтае да изтегли. И тъй като самият Виченцо се славеше като най-бързия ездач в целия град, шансовете му да стане победител действително бяха много големи. И ако победи, тогава каква ли форма щеше да приеме триумфът му в брачното им ложе? Само това състезание, което траеше не повече от три по двайсет и още десет удара на сърцето, би могло да удължи живота на нейната непорочност. Тя потрепери.

Пиа се наклони напред, за да се разсее със спектакъла под себе си. Загледа се в обикалящите пистата коне и техните ездачи, по стар навик следвайки цветовете на Кукумявката, когато вниманието й беше привлечено от един самотен ездач. Той яздеше бавно коня си, излъчващ абсолютен контрол. Под арката на портата Бока дел Казато заприлича на изрисуван ангел.

Конникът беше непознат за Пиа. Но освен това бе и най-красивото живо човешко същество, което тя някога бе зървала. Имаше маслинената кожа, характерна за региона, и плътните, стиснати устни на сериозен човек, но излъчващи и обещание за мекота. Дългата му тъмна къдрава коса беше по модата — на опашка, вързана с панделка в цветовете на Торе, квартала на Кулата. Очите му бяха зелени като маслини, а скулите — като на антична статуя. Имаше абсолютно съвършени черти. Тялото му беше мускулесто, с правилни пропорции, краката му — дълги, а ръцете му — силни, стиснали здраво и умело поводите на коня. Но имаше и още нещо — странникът изглеждаше благороден. Ако благородството имаше нещо общо с новата наука физиономика, а не с произхода, то тогава той би трябвало да седи на балкона над главата й, а не непретенциозната херцогиня. Или поне така си помисли Пиа.

През цялото си детство и младостта си Пиа бе търсила убежище в книгите и въпреки жестокостта, която вчера й демонстрира Виченцо, тя все още не бе изгубила вяра в романтичната любов — даже може би точно обратното. Ала този път тя не побърза да облече непознатия в ролята на Тристан, Ланселот или Роланд, за които беше чела. Беше твърде голяма реалистка, за да допусне, че жена от такова благородно потекло като нея би могла да има щастието да се омъжи по любов.