Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

Беше на средна възраст, сигурно към трийсет и пет, с дълга черна коса, разстилаща се по раменете му. Не можеше да му се отрече, че е красавец, само дето беше твърде нисичък. И едва сега си дадох сметка, че фигурата в далечния ляв край на платното — онзи тип с меча, изглежда точно като човека, който в момента бе вперил поглед в мен.

Прикова поглед в очите ми и започна да ме изучава. После хвана леко брадичката ми и завъртя главата ми първо наляво, после надясно, а накрая отново напред. Накрая ме погледна отново в очите, усмихна се и отсече:

— Перфето!

Имаше странен акцент, дълбок и гърлен, в пълен контраст с красотата на платното, което стоеше пред нас. Обаче аз го разбрах прекрасно. Беше казал „перфектно“, идеално. Усмихнах му се в отговор. Днес за втори път мъж поставяше неканен ръка върху мен, но точно както и монаха, Ботичели също не се интересуваше от мен заради секса. Той си искаше своята Флора и аз бях тук, за да му я дам.

Направи ми знак да се приготвя и аз проследих сочещия му пръст по посока на един параван. Зад него заварих разкошна рокля от брокат. Върху кремавобялата коприна бяха изрисувани безброй цветя. Роклята беше разкошна и много тежка. Параванът пък ми подсказа, че Ботичели не е наясно точно каква жена съм — очевидно смяташе, че притежавам известна свенливост. Нямаше представа, че бих се разсъблякла и насред студиото му без капчица свян. Но сега послушно облякох роклята зад паравана, пуснах косата си, както ми беше поръчал, и пристъпих към него — самото въплъщение на богинята Флора.

От пръв поглед се виждаше, че Ботичели остана много доволен, макар че не каза почти нищо. Докато обикаляше около мен и ми оправяше позата, аз си давах сметка, че се намирам в присъствието на велик човек. Той постави по един цветен венец върху главата ми, през врата ми и на кръста ми. На перваза на прозореца имаше сребърна ваза с червени рози. Той ги взе и ги подреди всичките върху полите ми, броейки — двайсет, трийсет и още повече. Обръщаше ги с главичките напред, за да може всяка от тях да бъде видяна на картината. Показа ми как да държа полите, изпълнени с рози — леко да ги повдигна с лява ръка, а палецът — присвит грациозно. Дясната ми ръка трябваше да потъне в цветовете, като че ли всеки момент се каня да ги разпръсна върху меча. Накрая отметна косата ми назад.

— Няма нужда да крием подобно лице — рече и аз започнах да го харесвам.

— Що се отнася до изражението ти — заяви после с грубия си флорентински акцент, — искам да се усмихнеш лекичко, като че ли току-що си изживяла нещо приятно в леглото. — Е, все пак бе наясно какъв тип момиче съм аз. Спомних си за прекараната с Бембо нощ — бях го тренирала достатъчно добре, за да знае как да ми доставя удоволствие. Имаше си един хитър номер с езика… После си представих как този номер ми го прави монахът и усетих как лицето ми пламва и устните ми се извиват сладострастно. — Есато! — отсече доволен Ботичели. Точно така. И започна да ме рисува.

Рисува ме цял ден. Не каза почти нищо, а аз — още по-малко. Позволяваше ми от време на време да си почивам и да се разхождам, но после държеше да се върна стриктно към позата, в която ме беше поставил. Наблюдавах златистите прашинки на светлината как влизат през стъклените прозорци и се въртят във вихрен танц и как сенките, подобно на стрелки на слънчев часовник, се движат и издължават и студиото се изпълва с топлината на залязващото слънце. Накрая Ботичели остави настрани четките и палитрата си. Аз погледнах към картината и ми се наложи да пипна лицето си, за да се уверя, че все още имам глава на раменете си — толкова перфектно бе отражението ми върху картината. От изражението ми лъхаше спокойствие, загадъчност и… може би известна арогантност. Там аз бях биещо сърце, влажен секс, топло легло.

Бях Флора.

Роклята бе само очертана, макар че ръцете ми върху нея бяха завършени.

— Като че ли няма да имате повече нужда от мен, а? — попитах с леко разочарование. Защото, макар краката ми да ме боляха, бях прекарала един прекрасен ден. Какво по-хубаво от това да бъдеш част от историята!

— Не, няма — поклати глава той. — Роклята мога да я нарисувам винаги. Подобни детайли се рисуват лесно. Обаче ти наистина си рядко флорентинско съкровище! Бембо се оказа напълно прав.

Поклатих глава и го поправих:

— По-скоро венецианско съкровище!

— Наистина ли? — повдигна вежди той. — Никога не съм ходил в този град, но съм слушал много за неговите красоти!