Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

Тук е мястото да ви призная, че на този свят надали има по-яростен защитник на моя роден град от самата мен, макар да знам за Венеция точно толкова, колкото и художникът пред мен, защото съм била съвсем малко бебе, когато са ме пъхнали в онази бутилка и са ме изпратили по течението към Флоренция. Затова сега кимнах с гордост и изтъкнах:

— Напълно вярно! Венеция е град на красотата, но и на търговията. И е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа — нейните морски съперници.(Още няколко града, които никога не бях виждала.) Не знам защо, обаче нещо в излъчването на Ботичели ме караше да се представя като по-интелигентна, а не просто поредния чифт цици. Поради което сега изрецитирах въпросното изказване, което веднъж бях чула от устата на Бембо. Но не щеш ли, оказа се, че съм казала нещо не както трябва, защото Ботичели изведнъж пребледня като платно и започна да трепери.

— Какво каза? — прошепна дрезгаво, със стиснати до посиняване устни. Лицето му заприлича на призрак, като че ли всеки момент щеше да припадне.

Но какво казах наистина? Може пък този човек да е дотолкова заслепен от Флоренция и от бордеите на Онисанти, че не иска и да чува за чудесата на други градове. Обаче нали той бе този, който първи спомена за красотите на Венеция?!

— Но Флоренция, разбира се, е най-прекрасната от всички тях — запелтечих аз в опит да поправя грешка, чието естество не ми беше известно. — Все пак тук са великата катедрала Дуомо, баптистерия, вашите творби!

Обаче не се получи. Той се стрелна през стаята и отново ме сграбчи за брадичката, но този път доста силно. Толкова, че не можех да дишам.

— Повтори го!

Бях дотолкова уплашена, че не знаех какво да кажа. Обърканият ми мозък се въртеше в кръг, докато се опитваше да си припомни точните ми думи.

— Казах, че Венеция е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа, и че…

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата ми.

— Какво знаеш ти за тези места? — изсъска. — Кой ти го каза?

— Кое да ми каже? — едва успях да изфъфля през стиснати зъби, защото той държеше силно челюстта ми.

Очите му се впиха като остриета в мен.

— Кой те подучи за това? Бембо ли беше?

— Моля? Никой нищо не ми е казвал! Какво имате предвид?

И за втори път през този ден усетих, че очите ми се наливат със сълзи. Но веднага след това бях освободена — така бързо и както бях стисната. Ботичели ме пусна рязко и ми обърна гръб, като че ли беше прекалено бесен, за да има вяра дори на самия себе си. Коленете ми се подкосиха и аз се отпуснах на пода. Великолепната изрисувана рокля се разстла с въздишка около мен. Цялата треперех. А когато художникът се обърна, видях, че се усмихва, моля ви се!

— Съжалявам, скъпа моя — рече. — Просто малко разпускане след дългия ден. Хареса ли ти шегата ми?

Виждала съм достатъчно лоши актьори — все пак живея във Флоренция, нали?! Улиците изобилстват от отвратителни комедианти, които само тровят въздуха с нелепите си гърчове и воя си. Обаче никога досега не бях виждала по-неубедително изпълнение от това, на което ставах свидетел сега.

Той подаде ръка и аз приех жеста му като подкана да се изправя на крака. После допълни:

— Това беше просто малка шега за нашите морски градове. Няма нужда да го споменаваш пред Бембо. Върви се преоблечи, синьорина. И после можеш да тръгваш.

Напълно сащисана, аз се вмъкнах зад паравана, преповтаряйки отново наум сцената, която току-що се бе разиграла в това студио. Нещо някъде се бе объркало, ала аз бях по-уплашена като че ли от последиците на нелепия епизод, отколкото от самото насилие — от отрицанието на гнева му, от опита да поправи щетите. Чух го как напуска ателието и затваря вратата зад гърба си. Заедно с него изчезна и страхът. А после, в безопасността на самотата, скрита от чужди погледи зад паравана, бе мой ред да започна да се изпълвам с гняв. Измъкнах се от роклята така бързо, сякаш пареше, и в бързината разкъсах единия от изящните ръкави. Но не ме беше грижа. Какъв отвратителен, пропилян ден! Можех да забърша толкова клиенти на площада! Но сега, с падането на нощта, стражата ще арестува всяка уличница, която не се е прибрала било в собственото си легло, било в нечие друго. Бях изгубила доходите си от цял работен ден, а при настъпилите обстоятелства вече ме беше страх да питам Ботичели за пари. Докато навличах собствените си дрехи, плъзнах поглед по дървената ламперия около мен, преповтаряйки за пореден път краткия разговор, който бе събудил такива страсти. И пак не успях да схвана къде точно бях сгрешила.