Марина Фиорато - Тайната на Ботичели

Паметта ми ми изневери, ала очите — не. Една от дървените дъски на ламперията имаше по-тъмни очертания от останалите, при това от три страни.

Тайна вратичка, не по-голяма от Библия, която като че ли беше леко отворена.

Дръпнах вратичката и извадих оттам единственото нещо, което се криеше вътре — навит пергамент. За момент забравих и гнева, и объркването си. Осъзнах, че държа в ръка копие на картината, която се рисуваше в момента — перфектно и завършено, с изключение на моето собствено лице. Тук бяха и трите Грации, и пухкавото купидонче, и фигурата в доспехи, която беше автопортрет на Ботичели. Дева Мария също присъстваше на платното, както и останалите фигури, и моята собствена, засега безлика персона. Дори и тревата бе изпълнена със същите цветя. Единствената разлика от оригиналната картина бяха миниатюрните размери на тази, както и фактът, че целият пергамент беше разграфен на точни квадрати, и фигурите изглеждаха като хванати в мрежа.

Тук е мястото да ви кажа, че аз обикновено не съм от курвите, дето крадат. Мръсниците с шавливи пръсти обикновено ги губят, а работещите момичета, които си пъхат носовете в ковчежетата и съкровищниците на клиентите си, често се прощават с въпросния любопитен орган. Не една и две красиви уличници бяха обезобразени било от загубата на носовете си, било на тършуващите си ръце. Обаче днес аз бях бясна, не ми беше платено, а и картината беше толкова красива, че веднага ми се прищя да си я взема, ако ще и само за да й се порадвам още мъничко. Но за да смекча удара от престъплението си, аз извадих от торбичката си памфлета на монаха, навих го като пергамент и го пъхнах в свободната дупка, след което затворих вратичката. Нека после Ботичели си търси изгубеното от Господ Бог! Заради всичко, което ми стори, заради онова, което стори на прочутата Кики! Напъхах малката картина в корсажа си и се понесох с широки крачки към изхода на къщата.

Но в мига, в който обувките ми усетиха топлите павета на огряната от последните слънчеви лъчи улица, съжалих за стореното. Спрях и се поколебах, питайки се дали да не се върна обратно. Обаче после чух как негърът затръшва вратата зад гърба ми и се примирих. Времето напредваше — ако веднага не тръгна към къщи, нощната стража като нищо ще ме арестува. Утре ще връча рисунката на Бембо и ще му обясня, че нямам представа как се е озовала в корсажа ми. Бембо ми вярваше — считаше ме за най-честната проститутка на света.

Успокоена от тази мисъл, аз се запътих към пазара. Заради притесненията си относно открадната картина почти бях забравила за озадачението си от онова, което бях казала на Ботичели и което го бе разстроило толкова много. Надявах се да не изтрие лицето ми от картината, за да нарисува друго момиче, символизиращо Пролетта. Надали. Нямаше никакво съмнение, че му бях допаднала изключително много за този образ. Беше ме харесал. Аз също го бях харесвала — до онзи необясним, внезапен разрив между нас.

Реших, че когато се прибера, ще разкажа всичко на Ена. Ще се наложи поне за една вечер крехките везни на нашата любов и омраза да се наклонят по посока на приятелството — нямаше друг начин, щото подобна история просто плачеше да бъде изслушана и одумана. По този повод измъкнах последния боб от един продавач на пазара — за да предразположа съквартирантката си. Благодарение на синьор Ботичели кесията ми беше празна, обаче платих на човека с широка усмивка и целувка по набръчканата буза. Нямаше смисъл да се престаравам, защото бобът и без това щеше да отиде тази вечер за прасетата, заедно с другите останки от пазара. Бобените зърна бяха доста малки и някои от тях бяха дори почернели, но ги биваше за една яхния, така че щяха да умилостивят Ена и да й платят за услугите на изповедник. Слънцето залязваше и продавачите на пазара затваряха сергиите си. Имаше една флорентинска поговорка, дето казваше, че ако на новия пазар не ти е интересно, значи си мъртъв. Обикновено обичах да се спирам пред различните сергии, да вдишвам аромата на подправките и да се заслушвам в странните акценти на търговците, хвалещи своята риба тон, солта си или виното си. Ала днешният ден не беше за размотаване. Днешният ден беше пълен с твърде много събития, така че нямах търпение да се прибера вкъщи.

Двете с Ена живеехме в една колиба на брега на река Арно. Намираше се в квартала на бордеите, скупчени на левия бряг — паянтови дървени къщички, вкопчени една в друга и в брега, заплашени всеки момент да бъдат отнесени от течението. През зимата в тях беше мразовито, през лятото — задушно, а при големи дъждове се наводняваха. (Миналата пролет например водата в нашата колиба беше стигнала до глезените, така че се наложи да вземем назаем няколко бъчвички, за да си направим пътека до леглата.) Но и без това тук се връщахме много рядко — обикновено преспивахме другаде, така че не виждахме никакъв смисъл да харчим дребните си надници за по-добро жилище. Надявах се тази вечер Ена да си е у дома и да не си е довела клиент. Но когато стигнах до прозореца, чух гласове и изсумтях недоволно.