Марина Фиорато: Тайната на Ботичели

— Ако размислиш, винаги си добре дошъл! — И за всеки случай изпъчих циците си. — Само попитай за Кики!

Той обаче продължи да върви напред, без да се обръща, докато накрая изгубих черните му къдрици сред тълпата. В този момент пред очите ми изникна моята най-голяма конкуренция — Ена Джулиани. С дългата си медноруса коса и намазаната с оловна помада бяла кожа тя приличаше на мое бледо и твърде грозно копие. Ако някога се наложеше да търсят актьор за комедия дел арте, за да играе мен, това трябва да бъде тя. Знаех, че когато не съм на разположение, мъжете обикновено викат нея. Тя бе наясно, че аз съм най-популярната сред проститутките, но тя пък вземаше по-малко, затова имаше повече работа. Напрежението между нас не спомагаше за развитието на кой знае какво приятелство. В обичайния случай веднага щях да се разправя с кучката, обаче самоувереността ми беше разклатена. И дори нещо по-лошо — тя бе станала свидетел на цялата сценка и знаеше не по-зле от мен, че не успях да го вдигна на монаха.

— Губиш златната си ръка, а, Кики? — сръга ме тя с костеливия си лакът. Парцаливките около нея се изкискаха, щастливи от моето падение.

Отново усетих в очите си проклетите сълзи. Майко Божия!

— Никой не го знае по-добре от теб — не й останах длъжна.

А после се загледах в лицето й, вече набраздено под пластовете помада, и в увисващите й гърди, които надничаха от деколтето на роклята й. И потреперих. Монахът беше прав. Някой ден всички ще остареем. Ена беше два пъти по-голяма от мен, някъде към трийсет и пет, и вече приближаваше края на кариерата си като проститутка. Ще печели все по-малко и по-малко, докато накрая не започне да умира от глад — ако към този момент не бъде убита от някой от онези клиенти, които предпочитаха опасния секс. И след това във водите на Арно ще открият просто поредната мъртва курва, носеща се по течението, подпухнала като бъчва. Вирнах брадичка. С мен обаче няма да се случи така! Аз бях на път за ателието на Ботичели, за да бъда обезсмъртена завинаги като въплъщение на младостта и красотата. И се понесох напред.

— И на връщане вземи малко боб! — подвикна Ена след мен. (Забравих да ви кажа, че тя бе и моя съквартирантка.)

Вече възвърнала самочувствието си, аз надигнах поли и се изпърдях в лицето й.

— Сама си го вземи! — рекох.

Този път парцаливките се изсмяха на Ена. Оставих ги да се превиват от смях. Разграничавайки се мислено от долната им пасмина, аз поех по Виа Кавалоти към къщата на синьор Ботичели и към по-възвишени неща.

Ето ви и трите факта, които знам за Ботичели.

Примо фато: Той се наричаше всъщност Алесандро ди Мариано Филипепи, обаче всички го знаеха с прякора Ботичели заради дебелия му брат Джовани — съдържател на заложна къща, познат още и като „ил ботичело“ — „бъчвичката“.

Секондо фато: Ботичели е флорентинец по рождение. Произлиза от един от най-бедните квартали на нашия велик град — Онисанти. Там е толкова мръсно и страшно, че дори и аз не смея да припаря.

Терцо фато: Беше влязъл напълно под кожата на Медичите. Дори синьор Лоренцо де Медичи — от фамилията основатели на нашия град и човек, толкова велик, че бе известен като Ил Манифико — Великолепния, смяташе, че слънцето изгрява именно от задника на Ботичели. Доколкото става ясно, вила Кастело на Медичите, която се вижда високо на хълма, когато листата на дърветата опадат, е препълнена с фрески и платна на Ботичели.

Безсъмнено много могъщ художник. Но когато пристигнах в ателието му, не бях нервна. Просто казах на човечеца, дето ми отвори вратата, че съм дошла, за да ме рисуват. Момчето беше негър — очите и зъбите му святкаха на фона на черното му лице. Когато минавах покрай него, ме изгледа с до болка познат ми поглед. Самото студио се оказа светло и просторно — толкова много стъклени прозорци досега не бях виждала никъде във Флоренция. В далечния край стоеше някаква сенчеста фигура, на която не обърнах никакво внимание. Защото очите ми се насочиха към нещо друго. Огромно, правоъгълно и с цветове, които сякаш бяха уловили цялата дъга. От пръв поглед се виждаше, че платното е почти завършено и че е прекрасно. Бяха изрисувани седем фигури с ръст, по-голям от нормалния, а над главите им се носеше дебело купидонче. На фона на тези фигури, дори и на купидончето, техният създател изглеждаше като джудже. Наситените им, ярки цветове го превръщаха почти в силует. Вече разбрах, че Бембо не е бил напълно честен с мен — осмата фигура, Флора, която в момента представляваше скица без лице, бе разположена леко встрани и в предната част на картината. Централната фигура всъщност бе нещо като Мадона, завършена и прекрасна. Тя изглеждаше точно така, както си представях моята истинска майка и както я сънувах. Мечът, на който се бе облегнала, бе украсен с невероятни цветя, които надничаха от тревата подобно на паднали скъпоценни камъни. Около нея се виждаха три танцуващи девици в бяло, както и още две други фигури, може би митологични същества, които не ми бяха познати. Останах изключително доволна от тази творба и сигурно съм издала някакъв одобрителен звук, защото Ботичели се обърна и ме погледна.