Последния път, когато бяхме на планина, в нашия живот се промъкнаха чужди хора и нещата не бяха както по-рано. Зимата с лавините беше щастлива и невинна зима от детството в сравнение със следващата — зима на кошмари, носеща маската на весело прекарване — и с убийственото лято, което я последва. Това беше годината, когато се появиха богаташите.
Богатите си имат рибка-лоцман, която върви пред тях и ги води — понякога тя е малко глуха или недовижда, но винаги надушва податливите хора, на които е неудобно да отказват. Рибката-лоцман говори тъй: „О, не знам. Не, не особено. Но са ми приятни. И двамата. Боже мой, Хем, наистина — приятни са ми. Разбирам за какво намеквате, но те наистина са ми приятни и в нея има нещо особено, нещо хубаво. (Тук той споменава името й, при това галеното) Не, Хем, не ставайте капризен и не упорствувайте. Наистина са ми приятни. И двамата, честна дума. Той ще ви хареса (и казва бебешкия му прякор), когато се сближите с него. Наистина, приятни са ми и двамата.“
А след това при вас идват богатите и нищо вече не е такова, каквото е било. Рибката-лоцман, разбира се, изчезва. Това е човек, който винаги отива някъде и никъде не се застоява за дълго. В политиката или в театъра той се появява и изчезва по същия начин, както се появява и изчезва в различните страни и в живота на хората, докато е млад. Той е неуловим, не могат да го уловят и богаташите. Нито не го лови, улавят се и загиват само ония, които му се доверяват. Той притежава незаменимата закалка на подлеците и спотаено, дълго отричано сребролюбие, което всеки момент може да изплува наяве. Накрая успява да забогатее, защото с всеки придобит долар се е приближавал до целта с толкова милиметра, колкото е дебелината на еднодоларова монета.
Богатите хора го обичат и му се доверяват, защото е духовит, неуловим, вече наложил се в своето поприще, не е нахален, а също защото е рибка-пилот с непогрешим инстинкт.
Когато двама души се обичат, когато те са щастливи и весели, и единият от тях или двамата работят и правят нещо наистина хубаво, те привличат хората тъй силно, както морският фар привлича прелетните птици нощем. Ако двамината можеха да бъдат тъй здраво изградени като морски фар, биха пострадали само птиците. Но тези, които привличат хората с щастието си и с труда си, обикновено са неопитни. Те не умеят да се противопоставят на натиска и не им е удобно да кажат довиждане. Те невинаги могат да си създадат ясна представа за добрите, мили, привлекателни, щедри богаташи, които бързо печелят сърцата, нямат недостатъци и превръщат всеки ден във фестивал, а когато се наситят и вземат онова, от което са се нуждаели, оставят зад себе си пустиня, по-мъртва от тревата, стъпкана от копитата на ордите на Атила.
Богатите се появиха, водени от рибката-лоцман. Година по-рано те в никакъв случай не биха дошли. Тогава нещата още не бяха сигурни. Работата вървеше също тъй добре, а щастието ни бе дори по-пълно, но още нямаше написан роман, така че богаташите не можеха да бъдат сигурни. Те никога не пилеят времето, нито обаянието си за нещо, което не е сигурно. И защо да ги пилеят? Пикасо беше сигурна карта — при това още от времето преди да са чували за живопис. Бяха сигурни и в друг художник. И в още много други. Ето — и сега бяха сигурни: рибката-лоцман ги осведоми, че пътят е открит, тя се появи още веднъж, за да не ги посрещнем като чужди и за да не ставам упорит. Та нали рибката-лоцман беше наш приятел.
В ония дни аз вярвах на рибката-лоцман тъй, както вярвах на сборника „Навигационни инструкции на Хидрографското управление за Средиземно море“ или на таблиците в навигационния алманах на Браун. Подадох се на обаянието на богатите и станах доверчив и глупав като ловджийски пес-пилешар, който е готов да тръгне след всеки човек с пушка, или като дресирана циркова свиня, която е решила, че е намерила човек, който я обича и цени заради самата нея. Превръщането на всеки ден във фестивал ми се струваше чудно откритие. Дори прочетох на глас откъс от романа, който преработвах — едва ли има по-голямо падение от това за един писател; за него то е по-опасно от спускането без въже по ледниците, преди зимните снегове да са се напластили добре върху пукнатините.
Когато те казваха: „Но това е изключително, Ърнест. Наистина изключително. Сам ти не можеш да го оцениш“ — аз радостно въртях опашка, потапях се в представата, че животът е карнавал, разчитайки да донеса от него някаква красива дрънкулка, вместо да си кажа: „Тия мерзавци харесват написаното — значи нещо в него куца!“ Такъв извод бих направил, ако вече имах изработено професионално отношение към работата си, макар че ако го имах, никога не бих чел пред тях мои неща.
Читать дальше