Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Най-страшният ми спомен от тази зима на лавини е свързан с един от хората, които изровиха. Той бе приклекнал и сгънал ръце над главата, както ни бяха учили: за да имаш въздух в малкото пространство пред лицето, когато те затрупат пластовете сняг. Беше голяма лавина, мина дълго време, докато изровят всички, а него намериха последен. Той беше умрял съвсем скоро и вратът му бе протрит така, че се виждаха сухожилията и костите. Бе въртял глава, за да устои на напора и шията му се бе трила в твърдия сняг. Очевидно пресният сняг на лавината бе увлякъл и стар, заледен сняг. Не можахме да разберем дали той бе направил това нарочно, или се бе побъркал от страх. Във всеки случай местният свещеник отказа да го погребе на осветена земя, защото нямаше доказателства, че човекът е католик.

Когато живеехме в Щрунс, често предприемахме дълги преходи по склона на долината до странноприемницата, където нощувахме, преди да започнем изкачването към Мадленер-хаус. Беше много красива, старинна странноприемница и дървените стени на помещението, където ядяхме и пиехме, бяха лъснати от времето като коприна. Масата и столовете бяха като полирани. Спяхме един до друг в голямото легло под пухения юрган, прозорецът стоеше отворен, а звездите бяха близки и много ярки. Сутринта след закуска разпределяхме товара си и започвахме изкачването още преди да се зазори, вървяхме нарамили ските, а звездите грееха ярко. Но най-издръжливи бяха носачите. Те имаха къси ски и носеха тежки товари. Съревновавахме се между нас кой ще изкачи най-тежката раница, но никой не можеше да се мери с носачите, набити, намръщени селяни, които говореха само монтафонски диалект, изкачваха стръмнините спокойно като товарни коне, а горе на подстъпа към покрития със сняг ледник, където беше хижата на алпийския клуб, оставяха товарите до каменната стена на заслона, искаха повече пари от уговореното и щом се съгласяхме на компромис, се стрелваха надолу на късите си ски и изчезваха от погледа ни като гномове.

Бяхме се сприятелили с една млада германка и ходехме заедно на ски. Тя караше много добре, беше дребна, но прекрасно сложена и можеше да носи раница, тежка като моята, при това по-дълго време от мен.

„Тези носачи ни поглеждат тъй, сякаш се питат кога ли ще имат случай да свалят долу труповете ни — казваше тя. — Винаги се уговарят за една цена, а после искат още.“

През зимата в Щрунс аз си пуснах брада, защото лицето ми силно изгоря от планинското слънце, а освен това не си давах труда да се подстрижа. Късно една вечер, когато се връщах със ски по дърварската пътека, хер Лент ми каза, че селяните, които ме срещали по пътеките на Щрунс, ме наричали Черния Христос. А тези, които ходели във „Вайнщубе“, ме наричали Черния Христос — вишновкаджията. Но за онези селяни, които живееха горе в затънтения Монтафон, където си наемахме носачи, за да стигнем до Мадленер-хаус, всички ние бяхме чуждестранни дяволи, които се катерят по планините, когато хората трябва да си стоят в къщи. Това че започвахме преходите по тъмно, за да преминем лавинните места, преди да са станали опасни от слънцето, съвсем не говореше в наша полза. То само доказваше, че сме хитреци, както всички чуждестранни дяволи.

Спомням си уханието на боровете, настланите букови клонки, върху които спяхме в дърварските хижи, разходките на ски из гората по следите на зайци и лисици. Спомням си как високо в планините, над гористия пояс, тръгнах по следите на една лисица, докато накрая я видях как пристъпя внимателно, замира за миг с приповдигната предна лапа, след това — скок — и пърхащите бели крила на планинската яребица, която шумно излетя от снега и изчезна зад скалното бѝло.

Помня как вятърът правеше различни видове сняг, всеки посвоему опасен, когато си на ски. И снежните бури, които връхлитаха алпийската хижа и създаваха около нея нов, неизвестен свят, в който трябваше да се придвижваме тъй внимателно, сякаш сме в местност, която виждаме за първи път. Но планината беше тъй преобразена, че наистина я виждахме за първи път. Накрая, когато се запролети, дойде главното — спускането по ледника, гладко, право, безкрайно спускане, докато ти отмалеят краката, пристегнати от щрамерите; носехме се надолу приклекнали, приведени напред от скоростта — устремени в безкрайно падане към низината сред тихото свистене на снежния прах. Това беше по-хубаво от всеки полет, по-хубаво от всичко на света, а необходимата закалка бяхме придобили по време на дългите изкачвания с тежки раници на гръб. По друг начин не можехме да стигнем горе: билети за върха не се продаваха. Това беше крайната цел, за която се бяхме тренирали цяла зима, и можехме да я осъществим благодарение на онова, на което ни беше научила зимата.