Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Накрая, когато се заловихме за вишневата торта и поръчахме последната гарафа вино, той каза:

— Нали знаеш, че Зелда е единствената жена, с която съм спал?

— Не, не знаех.

— Мисля, че ти бях казвал.

— Не си. Казвал си ми други неща, но това не.

— Исках да те питам нещо за това.

— Добре. Продължавай.

— Зелда каза, че както съм сложен, никога не мога да направя една жена щастлива и това било първопричината за разстройството й. Било въпрос на размери. Откакто каза това, не съм сигурен в себе си и искам да знам истината.

— Ела оттатък — казах аз.

— Къде оттатък?

— В тоалетната.

Върнахме се в салона и седнахме на масата.

— Ти си съвсем нормално сложен — уверих го аз. — Нищо ти няма. Струва ти се, че си някак си скъсен, защото се гледаш от горе на долу. Иди в Лувъра да видиш статуите, а след това се върни в къщи и се погледни в огледалото в профил. — Може би при статуите не са дадени верните пропорции?

— Не, те съвсем не са лоши. Повечето хора биха били напълно доволни от такова телосложение.

— Но защо тя каза така?

— За да те накара да се почувствуваш непълноценен. Това е най-старият способ на света да накараш някого да се почувствува непълноценен. Скот, ти поиска да ти кажа истината и аз бих могъл да ти кажа много повече, но това е чистата истина и останалото не е важно. Можеше да отидеш при лекар.

— Не исках. Исках ти да ми кажеш честно.

— Сега вярваш ли ми?

— Не знам — отвърна той.

— Ела да отидем в Лувъра — предложих аз. — Ето го къде е, отвъд реката.

Отидохме в Лувъра, той разгледа статуите, но съмненията му не изчезнаха.

— Всъщност не е важна големината в нормално състояние — казах. — Важна е големината, до която достига. После това е въпрос и на поза. — Обясних му как може да използува възглавница, а също някои други неща, които би трябвало да знае.

— Има едно момиче — започна той, — то се държи много мило с мен. Но след това, което Зелда каза…

— Не обръщай внимание на Зелда — посъветвах го аз. — Зелда е луда. Нищо ти няма. Просто имай вяра в себе си и направи това, което момичето иска. Зелда чисто и просто иска да те унищожи.

— Ти нищо не знаеш за Зелда.

— Добре — съгласих се аз. — Да не говорим повече за това. Ти дойде на обед да ме запиташ нещо и аз се опитах да ти отговоря честно.

Но той все още се съмняваше.

— Ако искаш да отидем да разгледаме някои от картините — предложих аз. — Виждал ли си нещо друго освен Мона Лиза?

— Не съм в настроение да гледам картини. Обещах да се срещна с едни хора в бара на „Риц“.

Години по-късно, в бара на „Риц“, дълго след Втората световна война, Жорж — някогашният chasseur 48 48 Момче за услуги. от времето, когато Скот живееше в Париж, а сега вече главен барман, ме запита:

— Папа, кой беше този Фицджералд, за когото всеки ме пита?

— Не го ли помниш?

— Не. Помня всички от онова време. Но сега ме питат само за него.

— Какво им казваш?

— Всякакви интересни неща, каквито очакват да чуят. Такива неща, които да им харесат. Но кой беше той?

— Американски писател — пишеше в началото на двадесетте години, а също и по-късно. Живя известно време в Париж и в чужбина.

— Но защо не го помня? Добър писател ли беше?

— Има две много хубави книги и една недовършена, но познавачите казват, че и тя би била много добра. Написа и няколко хубави разказа.

— Често ли идваше в бара?

— Мисля, че да.

— Но в началото на 20-те години вие не идвахте тук. Знам, че тогава сте бил беден и сте живял в друг квартал.

— Когато имах пари, ходех в Криион.

— И това знам. Много добре си спомням, когато се видяхме за първи път.

— И аз също.

— Странното е, че съвсем не го помня — каза Жорж.

— Всички тези хора измряха.

— Все пак хората не се забравят, умрелите също, а посетителите не престават да ме питат за него. Трябва да ми разкажете нещо, за да го впиша в мемоарите си.

— Добре.

— Помня как вие и барон фон Бликсен дойдохте една нощ… коя година беше? — усмихна се той.

— И той умря.

— Да. Но човек не може да го забрави. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Първата му жена пишеше много хубаво — казах аз. — Може би не съм чел по-добра книга за Африка от нейната. С изключение на книгата на сър Самюъл Бейкър „Абисинските притоци на Нил“. Включи и това в мемоарите си. Щом сега се интересуваш от писатели.

— Добре — каза Жорж. — Баронът не беше от хората, които се забравят. А как е заглавието на книгата?

— „Извън Африка“ — осведомих го аз. — Бликси много се гордееше с това, че първата му жена пише. Но ние се познавахме дълго преди тя да напише книгата си.