Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

През същата есен — есента на 1925 — той се засегна, защото не исках да му покажа първоначалния ръкопис на „Фиеста“. Обясних му, че книгата още не е завършена — трябва да преработя ръкописа, да го препиша и засега не искам нито да го показвам, нито да говоря с който и да било. Готвехме се да отидем в Щрунс във Форарлберг в Австрия, щом падне първият сняг.

Там преработих и преписах първата половина от ръкописа — мисля, че го привърших към януари. Занесох го в Ню Йорк и го показах на Макс Пъркинс от издателството Скрибнърс, а след това се завърнах в Щрунс и довърших останалата част на книгата. Скот видя романа едва в края на април, когато беше изцяло преработен, прекроен и изпратен на Скрибнърс. Спомням си как се шегувахме по този повод и как той се вълнуваше и гореше от желание да помогне — както винаги, когато работата беше вече, свършена. Но докато преработвах книгата, не исках помощта му.

Докато бяхме във Форарлберг и аз преработвах романа, Скот с жена си и детето напуснаха Париж и отидоха на минерални бани в подножието на Пиренеите. Зелда беше получила онова добре познато стомашно заболяване, което е резултат от злоупотребата с шампанско и което на времето считаха за колит. Скот не пиеше, опитваше се да работи и искаше да отидем заедно в Жуан-ле-Пен през юни. Те щели да ни намерят вила, където няма да плащаме скъпо, и този път той наистина нямало да пие, ще се върнат добрите стари дни и ще плуваме, ще бъдем здрави и загорели от слънцето и ще пием само един аперитив преди обед и един преди вечеря. Зелда се била оправила, сега и двамата били добре и романът напредвал чудесно. Бил получил пари от драматизацията на „Великият Гетсби“, който имал голям успех на сцената, и щял да получи от авторско право за екранизация, така че положението се оправило. Зелда била много добре и сега животът щял да влезе отново в релсите си.

През май живях и работих сам в Мадрид, след това през Байон пристигнах в Жуан-ле-Пен — с влака трета класа, при това изгладнял, защото поради собствената си глупост останах без пари и не можах да хапна нищо след Андай, който е на френско-испанската граница. Вилата се оказа много приятна, Скот живееше недалеч в една чудесна къща, бях щастлив да се видя с жена си, която прекрасно въртеше домакинството във вилата, а също с нашите приятели; „едничкият“ аперитив преди обед беше много добър и ние го повторихме и потретихме. Същата вечер в наша чест се събрахме в казиното — бяха само семействата Маклейш, Мърфи, Фицджералд и ние, от вилата. Не пихме нищо по-силно от шампанско и прекарахме много весело, а очевидно мястото беше много удобно за писане: всички условия бяха налице, с изключение на едно — възможността да се усамотиш.

Зелда беше много красива, имаше хубав бронзов цвят, косата й пак беше тъмнозлатиста — и се държеше много мило. Ястребовите й очи бяха бистри и спокойни. Реших, че нещата са се пооправили и са на път да се оправят окончателно, когато тя се наклони към мен и ми каза голямата си тайна: „Ърнест, нали Христос не може да се мери с Ал Джолсън?“

Тогава никой не обърна внимание на думите й. Това бе просто тайна, която Зелда искаше да сподели с мен, тъй както ястреб би могъл да сподели плячката си с човек. Но ястребите не делят плячката си. Скот не можа да напише повече нищо хубаво, докато не разбра, че тя е луда.

Доста по-късно, след като Зелда получи първата си нервна криза — както се изразявахме тогава, — ние се оказахме в Париж по едно и също време и Скот ме покани на обед в ресторант „Мишо“ на ъгъла на улица Жакоб и Сен Пер. Имал да ме пита нещо много важно — за него било по-важно от всичко на света — и трябвало да му кажа чистата истина. Уверих го, че ще се постарая. Когато искаше от мен да му кажа чистата истина (а тя не е лесна за казване) — опитвах ли се да изпълня молбата му, моите думи го сърдеха, при това често пъти по-късно, след като бе имал време да ги премисли. Изпитваше желание да ги унищожи, а понякога, ако би могъл, и мен заедно с тях.

На обед той пи вино, но то не му подействува, защото не се беше заредил предварително. Запри-; казвахме се за нашата работа, за разни хора, той ме пита за познати, които не бяхме виждали напоследък. Знаех го, че пише нещо хубаво и поради много причини работата не му върви, но не за това искаше да говори с мен. Мислех, че всеки миг ще заговори за онова, за което трябваше да му кажа чистата истина, но той изчакваше да се нахраним, сякаш бяхме на делови обед.