О. Хенри: Нашият празник

— В тропиците — говореше ми „Чик-чирик“ Биб, познавач на птичките, — сезони, месеци, седмици, празници, съботи и празници така се оплитат и объркват, че едва в средата на годината разбираш, че предишната е изтекла.

„Чик-чирик“ Биб държеше магазин за птички в долната част на Четвърто авеню. Бивш моряк и авантюрист, той редовно пътуваше до южните пристанища и внасяше, съпровождайки ги лично, пратки от говорещи папагали и дългоопашати папагалчета диалектолози. Страдаше от схващане на коляното, врата и нервната система. Бях отишъл при него да купя един папагал, който да подаря за Коледа на леля ми Джоана.

— Този — посочих аз, без да обръщам внимание на неговата проповед за подразделенията на времето. — Този, дето целият е в червено, бяло и синьо — към кой род зверове спада той? Допада на моя патриотизъм и на слабостта ми към нехармонични цветове.

— Това е какаду от Еквадор — обясни Биб. — Не знае да казва друго освен „Весела Коледа“. Птичка тъкмо за празниците; струва само седем долара. И съм готов да се обзаложа, че същите думи са ти стрували доста пари. — Изведнъж Биб се разсмя гръмогласно. — Тази птичка ми напомня нещо — продължи той. — Тя е объркала нещата. Би трябвало да казва „E pluribus unum“ 1 1 E pluribus unum (лат.) — единствена от многото, девизът на САЩ — Б.пр. , за да й подхожда на цветовете, а не този обичаен коледен поздрав. Това ми спомня дните, когато аз и Сам Ливърпулеца загазихме на костариканския бряг поради времето и други явления, които се случват в тропиците.

Фактически бяхме заседнали в тази част на северното южноамериканско крайбрежие. Нямахме пукнат грош и никакви приятели там. Аз като огняр, а той като помощник-готвач пристигнахме с товарен параход от Ню Орлеан, за да си опитаме късмета, който бе освободен от задължения, след като слязохме на брега поради липса на доказателства. Нямаше работа, която да отговаря на наклонностите ни, тъй че започнахме да се препитаваме с местния червен ром и плодове, които беряхме, без да сме ги садили. Градът, Соледад, изграден върху нанос, нямаше ни пристанище, ни бъдеще, нито предлагаше някакво спасение. Тоз град само спеше и пиеше ром. Събуждаше се само когато трябваше да се товарят банани. Приличаше на човек, който спи по време на обеда и се събужда за десерта.

Когато с Ливърпулеца паднахме толкова низко, че американският консул отказа да разговаря с нас, разбрахме, че сме загазили здравата.

Живеехме у една смугла мадама на име Чика, която държеше магазин за ром и изискан ресторант на една улица, наречена „Четирисет и седем безутешни светци“. Когато изгубихме доверието й, Ливърпулеца, чийто стомах засенчваше чувството му за доблест, взе че се ожени за Чика. Така изкарахме един месец на ориа и пържени банани. Но една сутрин Чика налупа с все сила Ливърпулеца с една тенджера, останала от каменната ера, и тогава разбрахме, че комай сме злоупотребили с гостоприемството й. Още същата вечер подписахме споразумение с Дон Хаиме Макспиноза, спец по бананови кръстоски, да работим на неговата плантация на девет мили от града. Налагаше се да сторим това или да се превърнем в морска вода, или пък — доза хапване, доза дрямка.

Като ти говоря за Сам Ливърпулеца, не мисли, че го виня или онеправдавам зад гърба му, същото мога да кажа и пред него. Но според мене, когато един англичанин падне толкова низко, той трябва да финтира така, че отрепките от други нации да не пущат баласта на балоните си върху него. А щом той е англичанин от Ливърпул, винаги да е нащрек да не избухне някъде метан. Това е моето мнение на истински американец. Обаче с Ливърпулеца ни свързваха доста неща. И двамата не бяхме придирчиви, що се отнася до облеклото, обноските и средствата за препитание; и както гласи поговорката, общата несгода по-леко се понася.

Нашата работа в плантацията на Макспиноза се свеждаше до това да сечем стеблата и да товарим на коне плода. После един от местните, изтупан с колан от алигаторска кожа, мачете и платнени шалвари, отвеждаше конете до брега и трупаше там бананите.

Ти бил ли си някога в бананова плантация? Мрачно е като в сутерен в седем заранта. Все едно, че си зад кулисите на някое от тези музикални представления, дето никнат като гъби. Не виждаш небе от листака над главата ти; доде газиш до колене в изгнила шума; и е толкоз тихо, че чуваш как стеблата растат отново, след като си ги отсякъл.

Вечер с Ливърпулеца се свирахме в сламените колиби в края на една лагуна ведно с червенокожите, жълтокожите и чернокожите бачкатори на Дон Хаиме. Лягахме там и се борехме с комарите, охкахме и се топяхме в лагуната на разсъмване, но сън почти не ни хващаше.