Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

— А господин Фицджералд, за когото непрекъснато ме питат?

— Идвал е по времето на Франк.

— Да. Но аз бях chasseur. Нали знаете какво е да си chasseur.

— Готвя се да напиша нещо за него в една книга за първите ми години в Париж. Но още не съм я започнал. Дал съм си дума.

— Добре — каза Жорж.

— Ще го опиша точно тъй, както си го спомням, когато го видях за първи път.

— Добре — повтори Жорж. — И тогава, ако дойде тук, ще го позная. Все пак хората се запомнят.

— А туристите?

— Не, разбира се. Но нали казвате, че идвал тук често?

— За него беше често.

— Ще го опишете, както си го спомняте, и след това, ако дойде тук, ще го позная.

— Ще видим — казах аз.

Отначало бяхме само двама, но когато станахме трима, студът и лошото време ни заставяха да напускаме Париж през зимата. Когато си сам, свикваш със студа, и той не ти пречи. Винаги можех да отида в кафенето и да работя преди обед над чаша крем-кафе, докато келнерите почистват и метат, а помещението постепенно се затопля. Жена ми пък слагаше по няколко пуловера и свиреше на рояла в хладните салони, след това се завръщаше дома, за да нахрани Бъмби. Но зимно време никога не можеш да водиш в кафенето едно дете, дори такова дете, което никога не плаче, гледа с интерес какво стана наоколо и само се забавлява. По онова време още нямаше момичета, които срещу заплащане наглеждат в къщи децата, и Бъмби стоеше щастлив във високата си кошарка с големия предан котарак, който наричахме Ф. Пъс. Според някои хора било опасно да се оставя котката в стая с бебе. Най-невежите и суеверните казваха, че котката щяла да се хвърли върху детето и да го удуши. Според други, котката можела да легне върху детето и то да се задуши под тежестта й. Ф. Пъс лежеше до Бъмби във високата кошарка, наблюдаваше вратата с големите си жълти очи и не пускаше никой да припари до него, когато нас ни нямаше, а прислужницата ни Мари беше навън. Не беше нужно да наемаме момиче да се грижи за Бъмби. За него се грижеше Ф. Пъс.

Но когато си беден — ние бяхме наистина бедни, когато се завърнахме от Канада и аз се отказах от журналистиката, а никъде не ми приемаха разказите, — много е трудно да прекараш зимата с малко дете в Париж. На три месеца Бъмби прекоси Атлантическия океан на борда на малък параход от компанията „Кюнард“, който отплува от Ню Йорк и през Халифакс стигна европейския бряг за дванадесет дни. През цялото пътуване той не заплака нито веднъж и се смееше весело, когато го барикадирахме в койката, за да не падне на пода от люлеенето на кораба. Но нашият Париж бе твърде студен за него.

Отидохме в Щрунс, във Форарлберг — Австрия. Прекосихме Швейцария и стигнахме до Фелдкирх на австрийската граница. Влакът мина през Лихтенщайн и спря в Блуденц, където се отделяше железопътното отклонение: то тръгваше успоредно с рекичката с чакълесто дъно, където се въдеше пъстърва, и през гористата долина, осеяна с ферми, отвеждаше до Щрунс — слънчево градче, известно като пазарно средище, където имаше дъскорезници, магазинчета, странноприемници и един хубав целогодишен хотел — „Таубе“, в който отседнахме.

Стаите в „Таубе“ бяха просторни и удобни, с големи печки, големи прозорци и големи кревати, с хубави одеяла и пухени юргани. Храната беше проста, но превъзходна, а в трапезарията и в бара, отделен с дървени, панели, беше топло и уютно. Долината беше широка и открита, затова имаше много слънце. Пансионът за трима ни струваше по два долара на ден и тъй като австрийският шилинг непрекъснато спадаше поради инфлацията, за нощуването и храната плащахме все по-малко и по-малко. Наистина нямаше такава катастрофална инфлация и нищета както в Германия; шилингът ту падаше, ту се покачваше, но, общо взето, курсът му падаше.

В Щрунс нямаше скиорски лифтове, нито зъбчати железници, но пътеките, по които свличаха трупите и водеха стадата, извеждаха високо в планината, в различни долчини и клисури. Изкачвахме се, нарамили ските, а горе, където снеговете бяха дълбоки, продължавахме на ски, като отдолу прикрепяхме ремъци от тюленова кожа. На билото бяха хижите на алпийския клуб, предназначени за планинарите, които ходят там през лятото. В тях можеш да пренощуваш, а на сутринта оставяш пари за дървата, които си изразходвал. В някои хижи нямаше складирани дърва — насичаш си сам, а ако ще тръгваш на многодневен преход във високата част на планината, където са ледниците, трябва да наемеш някой, който ще ти изнесе дърва и провизии до заслоните. Най-прочутите от тези високопланински заслони бяха Линдауер-хюте, Мадленер-хаус и Висбаденер-хюте.