Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

Донесоха ни дрехите, преди да ни дадат линия с Париж. Облякохме се и слязохме на вечеря. Скот се държеше не особено твърдо на краката си и оглеждаше околните малко войнствено. Поднесоха ни вкусно сготвени охлюви с една гарафа „Фльори“ като начало. Не бяхме изяли и половината, когато извикаха Скот на телефона. Той се забави около час, накрая доядох и неговите охлюви, обрах със залъци хляб соса от разтопено масло, чесън и магданоз и допих гарафата с „Фльори“. Когато се завърна, предложих да му поръчам още, но той каза, че не искал. Предпочитал нещо просто. Но не бифтек, нито дроб или бекон, нито омлет. Искал пиле. По обед бяхме яли много хубаво студено пиле, но все още се намирахме в провинцията, която се славеше със своите пилета, така че заръчахме poularde de Bresse 46 46 Млада ярка по бресански. и бутилка „Монтани“ — местно бяло вино, леко и приятно. Скот хапна малко и не можа да изпие дори първата си чаша. Както си седеше, опря глава на дланите си и загуби връзката с околния свят. Това стана съвсем естествено, той не разиграваше комедия. Стори ми се дори, че полага големи усилия да не бутне чашите и да не изпотроши приборите. Двамата с прислужника го отведохме по стълбите в неговата стая, сложихме го на леглото, аз го разсъблякох, закачих му дрехите, издърпах одеялото изпод него и го завих. Отворих прозореца, видях, че навън се е изяснило, и го оставих отворен.

Слязох долу и привърших вечерята си, мислейки за Скот. Ясно беше, че не трябва да слага и капка в устата си и че аз се грижех зле за него. Дори в малки количества алкохолът му действуваше силно възбуждащо, а след това го отравяше. Реших, че на другия ден трябва да пием колкото е възможно по-малко. Ще му кажа, че наближаваме Париж и аз искам да бъда във форма, за да мога да пиша. Това не беше вярно. Достатъчно ми беше да не пия следобед, преди да съм седнал да пиша, и докато работя. Изкачих се горе, отворих широко всички прозорци, разсъблякох се и заспах веднага щом легнах.

На другия ден времето беше чудесно и ние тръгнахме към Париж през Кот д’Ор. Въздухът беше свеж от дъжда, наоколо ни се разстилаха окъпаните хълмове, поля и лозя; Скот беше весел, чувствуваше се добре и ми разказа подред за всички книги на Майкъл Арлън. Скот смяташе, че Майкъл Арлън е човек, заслужаващ внимание, и че двамата можем да научим много от него. Казах му, че не мога да чета неговите книги. Той обясни, че не е нужно да ги чета: ще ми разкаже фабулата на всяка книга и ще ми опише действуващите лица. Изнесе пред мен цяла философска лекция за творчеството на Майкъл Арлън.

Запитах го дали телефонната връзка с Париж е била добра, когато говори със Зелда; той отвърна, че не била лоша и че имали много неща да си кажат. На обед поръчах бутилка от най-лекото вино, което можах да намеря, и казах на Скот, че ще ми направи голяма услуга, ако не ми позволи да поръчам повече, защото искам да съм във форма, за да се заловя да пиша, и в никакъв случай не трябва да пия повече от половин бутилка. Той прояви искрено желание да ми помогне, а когато привършихме бутилката и ме видя, че нервнича, даде ми малко от своя дял.

Оставих го пред дома му и взех такси до моята дъскорезница; беше чудесно да се срещна отново с жена ми; след това отидохме двамата в „Клозери де Лила“ да пием нещо. Бяхме щастливи като деца, които се срещат след дълга раздяла, и аз й разказах за пътуването.

— Не се ли забавляваш, или поне не успя ли да научиш нещо интересно, Тети? — запита ме тя.

— Можех да науча много за Майкъл Арлън, ако бях слушал. Научих някои други неща, но още не мога да ги проумея.

— Толкова нещастен ли е Скот?

— Може би, да.

— Бедният.

— Все пак научих нещо.

— Какво?

— Пътувай само с човек, когото обичаш.

— Колко се радвам!

— И аз. Ще отидем в Испания.

— Да. Само шест седмици още и тръгваме. И тази година няма да позволим никому да ни развали прекарването, нали?

— Няма. А след Памплона ще отидем в Мадрид и Валенсия.

— М-м-м-м — измърка тя нежно като коте.

— Скот е за окайване.

— Всички са за окайване — каза Хедли. — Перчат се с богатства, а нямат нищо.

— Ние сме страшно щастливи.

— Трябва да бъдем добри, за да задържим късмета си.

Почукахме на дърво и келнерът се приближи, за да разбере какво искаме. Но онова, което искахме, не можеше да ни даде нито той, нито някой друг, нито чукането на дърво или на мрамор (масичката беше с мраморна плоча). Но онази вечер ние не знаехме това и бяхме много щастливи.

Ден или два по-късно Скот ми донесе книгата си. Тя беше с пъстроцветна обложка и помня колко неловко ми стана, че е тъй крещяща, безвкусна и лъскава. Приличаше на обложката на лош научнофантастичен роман. Скот ми каза да не й обръщам внимание: тя загатвала за една рекламна табела край шосето в Лонг Айлънд, която играела важна роля в романа. Обясни ми, че по-рано харесвал обложката, но сега не. Снех я, преди да зачета книгата.