Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

— Мислех, че се държи само една минута — каза Скот.

— Това е голям термометър — казах му аз първата безсмислица, която ми хрумна. — Умножава се по квадрата на размерите на термометъра. Този термометър е градуиран по Целзий.

Накрая извадих термометъра и го занесох под настолната лампа.

— Колко е?

— Трийсет и шест и шест десети.

— Колко е нормалната?

— Това е нормалната.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

— Проверете на себе си. Искам да бъда сигурен.

Тръснах термометъра, разкопчах пижамата си, сложих го под мишница и засякох времето. След това го погледнах.

— Колко е?

Взрях се внимателно в скалата.

— Точно същата.

— А как се чувствувате?

— Чудесно — отговорих аз.

Опитвах се да си спомня дали нормалната температура е тридесет и шест градуса и шест десети. Но това нямаше значение, защото термометърът не се влияеше и показваше непрекъснато тридесет.

Скот подозираше нещо и аз го запитах иска ли да пробвам още веднъж.

— Няма нужда — каза той. — Можем да се радваме, че се размина тъй бързо. Организмът ми винаги се е възстановявал бързо.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Но мисля, че все пак по-добре е да останете в леглото, да вземете нещо леко за вечеря, а утре рано — потегляме.

Имах намерение да купя мушами за двама ни, но трябваше да взема пари от него, а не ми се искаше да започваме спорове по този въпрос.

Скот не искаше да остане на легло. Искаше да се облече, да слезе долу и да телефонира на Зелда, за да й съобщи, че е добре.

— Защо трябва да мисли, че не сте добре?

— Откакто сме женени, това е първата нощ, която прекарваме разделени, и аз трябва да говоря с нея. Не можете ли да разберете какво означава това за нас двамата?

Можех да разбера това, макар че не можех да разбера как Зелда и той са могли да бъдат заедно предишната нощ. Но нямаше смисъл да спорим. Скот изпи на един дъх уискито с лимонов сок и поиска да поръчам още. Намерих прислужника, върнах му термометъра и запитах в какво състояние са дрехите ни. Надявал се след около час да бъдат сухи.

— Нека ги изгладят — така ще изсъхнат по-бързо. Не е необходимо да са идеално сухи.

Прислужникът донесе още две „противопростудни“ питиета, аз наченах моето и предупредих Скот да пие бавно. Тревожех се да не се разболее наистина, защото вече знаех, че и за най-обикновената настинка вероятно ще трябва да постъпи в болница. Но питието повдигна настроението му за известно време и той беше горд, че е изживял такива трагични мигове в първата нощ, която двамата със Зелда са прекарали разделени, откакто са се оженили. Накрая той не можеше да се сдържа повече, реши да й се обади незабавно, слезе по халат и поиска линия с Париж.

Обещаха да ни свържат, но не веднага, и малко след като той се завърна горе, прислужникът се появи с още две двойни уискита с лимонов сок. За първи път виждах Скот да пие толкова много, но алкохолът не му действуваше — той стана само по-оживен и започна да разказва как се събрали двамата със Зелда. Разказа ми как се запознали през войната, как я загубил и как отново си възвърнал любовта й; разправи ми за сватбата им и за нещо ужасно, което им се случило в Сан-Рафаел приблизително преди година. Този първи вариант на неговия разказ как Зелда и един французин — морски летец се влюбили един в друг, беше наистина тъжен и струва ми се — верен. По-късно той ми разказа други варианти на същата история, сякаш искаше да налучка най-подходящия вариант за роман, но нито един от тях не беше тъй тъжен като първия и аз винаги вярвах в първия, макар че всеки един от тях можеше да бъде верен. Той разказваше всеки път по-хубаво, но нито един от вариантите не ме трогна тъй, както първия.

Скот бе приказлив и добър разказвач. Когато разказваше, не се спъваше от правилата за правописа и препинателните знаци и не създаваше впечатлението, че е неграмотен, както писмата му, преди да са поправени. След като се запознахме, трябваше да минат две години, за да се научи да пише правилно името ми, но все пак фамилното ми име е дълго и може би колкото повече човек го пише, толкова по-трудно става да го напише вярно, и това, че той накрая го научи, му прави чест. Той се научи да пише вярно и други, по-важни неща и се стараеше да мисли вярно за много други неща. Но онази нощ той искаше да узная, да разбера и да оценя онова, което се бе случило в Сан-Рафаел, и аз видях всичко с удивителна яснота: едноместния хидроплан, прелитащ многократно в бръснещ полет над закотвения сал, цвета на морето, лодкообразните поплавъци на хидроплана и сянката, хвърляна от тях, бронзовата кожа на Зелда и загара на Скот, техните две глави — едната тъмноруса, другата светлоруса, и мургавото лице на младежа, влюбен в Зелда. Не можех да задам въпроса, който не ми излизаше от главата: ако всичко това е било истина и действително се е случило, как е могъл Скот да спи всяка нощ в едно легло със Зелда? Но може би именно това правеше историята по-тъжна от всяка друга, която ми бяха разказвали; а може би той просто бе забравил, както бе забравил и за предишната нощ.