Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Почти стигнахме — каза Ели и Миракъл неохотно отвори натежалите си клепачи. Видя, че компаньонката й сочи хълма в далечината. — Точно зад него е Бейсингстоук Хол.

Нищо не можеше да я подготви за онова, което я очакваше. Нищо.

Слизайки от каретата, Миракъл безмълвно загледа къщата. Истински палат! Дори думата „палат“ омаловажаваше това пред нея.

— Бейсингстоук спечели имението, заложено при игра на карти преди десет години — обясни Ели и кимна на кочияша да разтовари багажа. — Тогава бе само двадесетгодишен. Къщата, която виждате днес, тогава беше почти руина.

Миракъл тръгна по широката павирана с тухли алея, която водеше до голям мраморен вход с масивни колони. Покрай нея се простираха морави като зелени езера, набраздени от пътечки за фонтаните. Колко умело се вплиташе изграденото от човешка ръка със сътвореното от природата! Моравите се сливаха с парка, в който блестяха слънчеви езера. Сърцето на Миракъл запрепуска, когато една сърна в далечината повдигна глава и погледна толкова кротко, че момичето помисли, че би могло да иде чак до нея, без да я изплаши.

Вратата пред нея се отвори.

Ели тихо разговаряше с майордома, но Миракъл не ги слушаше. Застанала в средата на огромния хол, тя бавно се въртеше и оглеждаше възхитено порфирните колони и корнизите, украсени с етруски грифони. Таванът се издигаше поне на петдесет фута и бе целият изрисуван с херувими и ангели — всичко това в стила на италианските класици. Приказен полилей се спускаше от изящна розетка. Нощем сигурно бе прекрасен със стотиците запалени свещи.

— Марвин ми съобщи, че лорд Бейсингстоук си е у дома. Прислугата обаче явно не знае, че пристигаме, херцогинята вероятно просто е пропуснала да уведоми лорда за нашата визита. С други думи, той не ни очаква.

— А къде е той сега? — попита Миракъл, все още разглеждайки смаяно обстановката. — Ще го видя ли? Може би не бива да оставаме.

— О, ще останем, разбира се — отговори упорито Ели. — И вие ще го срещнете. Дори ако това е последното нещо, което ще уредя. Елате, скъпа, и се пригответе да бъдете поразена.

Марвин отвори огромната двукрила врата, водеща към зала, дълга триста фута. Сводовете бяха с ажурна украса в готически стил. Стените бяха облицовани с ламперия, завършваща с позлатени корнизи. По тях имаше щитове с хералдическите знаци на Англия. Редицата прозорци от лявата страна бяха с завеси от пурпурно кадифе, а на всеки петдесет фута имаше канделабър също като този в хола.

Минаха през кръглата трапезария. Покрай стените й стояха бюфети с витрини, изпълнени със сребро. В стъклата се отразяваше гора от йонийски колони с посребрени капители.

Следваше пурпурният салон, постлан със син плюшен килим. Канделабърът с трите си кръга свещници и каскадата от кристални висулки просто секваше дъха.

Последва вестибюл, приемна в розов сатен, стая в синьо кадифе и накрая — извито двойно стълбище. Изкачиха се по пътеките му до следващия етаж с апартаментите. Коридорът минаваше покрай библиотека. Лавиците, изпълнени с книги в кожена подвързия, стигаха толкова високо, че за най-горните трябваше стълба. После дойде златният салон. След него — готическата трапезария, втора трапезария и музикален салон.

Най-сетне стигнаха до частните апартаменти.

— Само в това крило има двадесет и шест — отбеляза Ели.

Влязоха в стая, достатъчно просторна, за да се вмести в нея големия салон на Кависбрук. На северната и южната стена имаше масивни камини. „Цял вол може да се опече в тях“, помисли си Миракъл. В средата на стаята върху кръгъл подиум стоеше най-голямото легло, което някога бе виждала. Балдахинът бе цял водопад от прозрачен люляков плат.

— Надявам се, че тук ще ви е удобно — каза Ели. — Аз ще бъда наблизо, по същия коридор. След като си починете, ще обсъдим желанието ви да се върнете в Кависбрук.

Миракъл не каза нищо. Приятелката й напусна стаята. Какво можеше да каже? Вече бе решила. Връщане назад нямаше, независимо колко настойчива бе силната болка, че трябва да изостави безнадеждната любов, която продължаваше да изпитва към Солтърдън.

Защо продължаваше да я боли? Да е разтревожена и объркана? Защо бе толкова наивна да повярва, че един мъж е способен от любов към нея да се промени изцяло само за няколко месеца.

Опита се да подремне. Сънят не идваше. Стана и се разходи из стаята. Откри вратата на преддверие, което водеше до двоен френски прозорец. През него излезе в тиха градина, където един славей възвестяваше падането на здрача. Вълшебно спокойствие! Колко й липсваха птиците, дърветата, небето. Тя се потопи в тишината и почти забрави неприятните мисли. Но както винаги споменът за него си проправи път. Картини от тяхното страстно любене, неприлични и вълнуващи, минаваха пред очите й, докато кръвта й се сгря и дишането й се ускори. Тогава до нея достигна тревожното съзнание, че може никога да не преживее с друг мъж същата страст и копнеж, каквито изпитваше към Негова Светлост.