Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

Изведнъж сякаш отново чу смеха на членовете на семейството ѝ, отекващ из цялата къща, а после и гласа на майка ѝ, подвикваща ѝ да вземе чантата ѝ, защото отиват с каяка до Ийстсаунд за обяд. Тийнейджърският глас на Оливия, протестиращ срещу идеята. Нейт как моли да му дадат още една минутка, защото говорел по телефона с приятелката си.

Само след броени месеци Инара щеше да предаде ключовете за тази къща на новия ѝ собственик, а след това да си тръгне оттук завинаги. Непосредствено след тази мисъл обаче нахлу някакво чувство за паника, което я изненада. Какво толкова я интересуваше какво щеше да стане с това място? Беше изкарала без него доста дълго време.

Ала дълбоко в себе си винаги беше знаела, че то е тук и я чака. Тя искаше и децата ѝ някой ден да познават радостта от летните ваканции в Ротси. Децата на сестра ѝ и брат ѝ още не го познаваха, но пък бяха все още твърде малки и имаха пред себе си достатъчно много лета, за да се наслаждават на острова. Ако тя продадеше имението, щеше да лиши следващото поколение на фамилията си от изконното им право.

Но трябваше да го продаде. Нямаше избор. Налагаше се да постъпи като отговорен, зрял човек и да прехвърли имението на някого, който ще го стопанисва добре. Освен това тя самата щеше да бъде заета с новата си работа. Нямаше да разполага с никакво време да поддържа имение, което надали често щеше да може да вижда.

С тази мисъл Инара се насочи обратно към стълбите, за да открие сестра си и да се заеме с работата, за която беше дошла

– Да огледа имението и да състави списък на всичко, което се нуждаеше от ремонт, преди да го обяви за продажба.

Три часа по-късно отключи вратата, водеща към кухнята на Далия.

– Трябва да доведеш децата да видят имението, преди да го продадем – каза на сестра си, но в мига, в който прекрачи в кухнята, млъкна и се закова на място. Стаята сякаш се разля около нея, връщайки я мигновено в миналото, като същевременно прониза сърцето ѝ с отсъствието на леля ѝ от нея. – О, боже!

– Сякаш Далия и Нанси са излезли оттук преди миг! – прошепна Оливия.

Кошничката върху плота преливаше с броеве на "Сиатъл Таймс", масичката беше покрита с романи с оръфани корици.

Точно до мивката беше оставена широка, бяла чаена чаша с петна от розово червило по ръба. Розовото на Далия. Онова в златната капсула, което тя винаги носеше със себе си. Същото розово, което беше в тон с розовия нюанс на боята, с която Далия беше боядисала бялата си коса през лятото, когато Инара навърши дванайсет. През всичките години оттогава насам Инара така и не беше срещнала друга старица, притежаваща куража да боядиса косата си в цвета на любимото си червило. Очите ѝ не закъсняха да се насълзят от гледката, която се разкриваше пред нея.

Стълбите към втория етаж тръгваха от кухнята. Пред най-долното стъпало в очакване на собственичката си стояха пухкави жълти чехли, придържащи ъгълчето на летвичката на изтърканата стара пътека, която някога я държеше забита в дъските, но сега се беше извила нагоре.

Семейната история разказваше как Дънкан Кембъл купил това имение в края на деветнайсети век и как първоначално живеел в тази част на къщата, построена от предишния собственик, докато изграждал останалите крила, където накрая започнал да забавлява изисканите си гости с пищни коктейли.

Други истории, за които се говореше само под сурдинка, разказваха за чудаците в семейството. Като например съпругата на Дънкан. Тя живеела тук през цялата година, въпреки че съпругът ѝ прекарвал по-голямата част от времето си в Сиатъл, където ръководел корабостроителната си компания. Тя – Гретна, доколкото си спомняше Инара – била диагностицирана от лекарите като жена с лабилни нерви, поради което предпочитала да прекарва дните си сред спокойствието и тишината на острова, нарушавани единствено от многобройните банкети на нейния съпруг.

Оттогава насам всяко следващо поколение от фамилията произвеждаше по един чудак, в това число любимката на Инара – Далия. Като яростно независима млада жена, напълно незаинтересована както от намирането на съпруг, така и от придобиването на висше образование, Далия не закъсняла да се възползва от предоставения ѝ шанс да се премести на остров Оркас още в началото на двайсетте си години, за да поеме грижите по поддържането на имението и да живее живота си така, както намери за добре. Доколкото беше известно на Инара, оттогава насам леля ѝ почти не беше напускала острова.