Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

– Давам си сметка, че от много време не съм мислила какво всъщност искам – отговори накрая тя, все още несигурна какво точно става с нея.

– А сега искаш да отвориш хотел?

– Не точно – в гърдите ѝ заклокочи странно усещане и тя изведнъж изправи гръб, когато пред вътрешния ѝ поглед се очерта една картина. – Не какъв да е хотел, а бутиков хотел! Бих могла да превърна Ротси в предпочитано място за почивка на цялото северозападно тихоокеанско крайбрежие!

Оливия закима, очевидно обмисляйки идеята. Точно в този момент въпреки музиката на "Аеросмит", която все още гърмеше от си ди плейъра, те чуха съвсем отчетлив рингтон, идващ откъм горния етаж. Оливия скочи от стола си и извика:

– Мътните ме взели! Сигурно съм забравила телефона си в стаята на Далия! – хукна по стълбите, но не успя да стигне по-нагоре от първото стъпало, защото закачи палеца на крака си в извитата летвичка, придържаща пътеката. Изтърси се напред и удари пищялите си в ръба на горното стъпало. – Ооо! – изпищя.

– Господи! – скочи Инара. – Добре ли си, Лив?

Оливия се обърна така, че седна на стълбите, обгърна с ръце наранените си пищяли, изгледа сестра си на кръв и промърмори:

– Ако смяташ да живееш тук, ще бъде добре да се погрижиш за този смъртоносен капан!

Инара, която се суетеше над сестра си и оглеждаше раните ѝ, изведнъж се вцепени, погледна я в очите и прошепна:

– Мислиш ли, че ще бъде добре да го направя?

И двете знаеха, че няма предвид оправянето на придържащите летвички на стълбищната пътека.

Оливия сграбчи ръката ѝ, стисна я лекичко и отвърна:

– Мисля, че всичко, което те прави щастлива, е добре! И без това не си падаш особено много по кафето – замълча, изкашля се стеснително, дръпна ръката си от Инара и започна пак да разтърква наранените си крака. По едно време продължи: – Но няма да ти бъде никак лесно да убедиш татко. Доколкото мога да преценя, няма търпение семейството веднъж завинаги да се отърве от това място.

– Да, така е – кимна Инара, изведнъж дошла на себе си. Но точно сега не искаше да мисли по този въпрос. Загледа се смръщено в извиващата се нагоре летвичка, придържала някога пътеката, и промърмори: – Наистина ще трябва да се погрижа за това тук!

Оливия продължи нагоре по стълбите, за да си вземе телефона, а Инара хвана повдигнатия край на летвичката и дръпна с всички сили. Прихванат само в единия си край, държачът бързо освободи пътеката отдолу. Стъпалото под нея се оказа изработено от златисто твърдо дърво, надраскано и изтъркано от годините.

Инара се помести и дръпна още веднъж. Вторият пирон обаче създаваше повече проблеми, отколкото би могло да се очаква.

Тя обкрачи стъпалото, като с единия си крак стъпи на първото стъпало, а с другия – на третото, и пак започна да дърпа. Летвичката държач поддаде точно толкова, колкото да я поощри да продължи да опитва.

– Ще отида да потърся извит чук да извадим пирона – предложи Оливия, която в този момент се появи на върха на стълбите.

На Инара обаче не ѝ се чакаше – събра всички сили и пак дръпна. Този път пътеката се освободи с изпукване. Когато погледна в ръцете си, тя видя, че беше освободила не само летвичката, но и цялата дъска на стъпалото, която продължаваше да бъде закована за пътеката. И сега там, където би трябвало да бъде второто стъпало, нямаше нищо друго, освен зейнала дупка.

– Трябваше да ме изчакаш – отбеляза Оливия, отказала се да търси инструменти.

Инара въздъхна и се зае да върне на място дъската, възнамерявайки да остави проблема в по-компетентни ръце, когато нещо в дупката привлече погледа ѝ.

– Там има нещо! – възкликна.

– Сигурно мише гнездо.

Инара потрепери при тази мисъл и изсумтя:

– Вместо онзи чук върви да ми потърсиш фенерче! И гумени ръкавици – за нищо на света нямаше да бръкне в мишата дупка с голи ръце! След няколко минути Оливия се върна и с двете поръчани неща, които подаде безмълвно на сестра си, но с онзи поглед, с който сякаш ѝ казваше: "Ти си луда!".

Инара си сложи ръкавиците, коленичи на най-долното стъпало и насочи лъча на фенерчето към дупката.

Под пласт мръсотия, паяжини и да, миши изпражнения (отврат!) се виждаше някакво вързопче. Безсъмнено дело на човешка ръка. Не на миша.

Обаче мишката, отговорна за онези изпражнения, като нищо можеше да е още там.

Ужасяваща се от мисълта да бръкне, но и неспособна да подмине подобно скрито вързопче, без да провери какво е, Инара затаи дъх и бавно насочи към дупката облечената си в ръкавица ръка.