Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

Все така трепереща от студ, Мей Лин се втурна надолу по стръмното стълбище към стаята зад магазина на баща ѝ и към така желаната топлина на печката. Вратичката на печката се отвори със скърцане – сигналът, който съобщаваше на баща ѝ, че отново е сутрин. Мей Лин бързо хвърли няколко цепеници в недрата на печката, сложи приготвения от вечерта чайник върху мангала, а след това отиде да запали свещите и ароматните пръчици пред семейния олтар, където прошепна няколко думи в памет на предците си. Днес беше третият ден от Новата година – Годината на Кучето, и днес беше денят, за който баща ѝ беше обещал да ѝ даде една от малкото останали непродадени захаросани сливи, които беше поръчал за празненствата.

Устата ѝ се напълни със слюнка при мисълта за сладката, вкусна захаросана слива. Ако побърза със сутрешните си задачи, може пък баща ѝ да реши да ѝ подари сливата по-рано, преди да са отворили магазина.

Първата сутрешна задача беше закуската. Като се движеше бързо в малката стая, Мей Лин взе буркана с кисело зеле и лук, които щеше да смеси с ориз и с бульона, останал от снощната им вечеря. Но точно докато прехвърляше зелето в тенджерата, поставена върху горещата повърхност на печката, откъм предната част на къщата, от уличката пред магазина се чуха силни удари, последвани от разтревожени викове, които ѝ напомниха за тримата братя, тичащи уплашени по улиците преди малко. Тя застина, за да чуе какво става, но нито успя да различи думите, нито разбра дали са на китайски или английски. Но самият тон на говорещите беше достатъчен, за да я накара да стисне дръжката на дървената лъжица колкото ѝ беше възможно по-здраво, да затаи дъх и да наостри още повече слух.

През тънките дървени стени долитаха шум и бъркотия, които идваха все по-близо. Виковете ставаха все по-настойчиви, даже ядосани.

И тогава тя разбра.

Макар че не искаше да знае. Не, не е възможно. Няма как да е истина. Не и тук. Не и сега!

Все така стиснала в ръка дървената лъжица, тя открехна леко вратичката, свързваща жилищните помещения на къщата с тънещия в мрак магазин. През стъклените витрини, гледащи към улица "Вашингтон", тя зърна тълпа бели мъже, носещи в ръце пушки и нещо, което приличаше на тежки тояги. Неколцина от тях носеха и фенери, но избледняващото над главите им небе осветяваше съвсем ясно тълпата. По едно време един от мъжете, облечен в черен делови костюм и шапка, се отдели от тълпата и се приближи до заключената врата на магазина. Черните му очи като че ли се взираха право в нея под изрисуваната на стъклото табела. Страх разтресе тялото ѝ. Дръжката на лъжицата се впи в дланта ѝ.

– Събирай си багажа, жълтурче! – изрева към нея мъжът. – Днес се връщаш в Китай!

– Мей Лин! Дръпни се оттам! – сграбчи внезапно баща ѝ ръката ѝ и я издърпа от вратата достатъчно, за да я затвори и да я скрие от тълпата и мъжа отвън.

– Слуховете били верни, татко! – извика тя, а когато се обърна към него, видя, че той все още е с нощницата си. – Гонят ни от този град!

– Тихо, дъще! – прошепна той, хвана я за раменете с топлите си ръце и я погледна право в очите. – Не им показвай страха си! Докато сме заедно, ще бъдем добре!

Пусна я, побутна я лекичко към стълбите и добави:

– Върви да събудиш баба си и я облечи. Събери, каквото можеш. Не съм сигурен, че ще можем някога да се върнем отново тук.

Тя отвори уста, за да протестира, но той вече беше изчезнал в малката задна стаичка, където спеше. Със свито сърце тя се насочи нагоре по стълбите, а когато стигна до леглото, коленичи до баба си и изрече:

– Найнай , събуди се! Трябва да се приготвим за тръгване!

Хвана баба си за раменете и я разтърси, защото през последните няколко месеца слухът на старицата отслабваше все повече и повече. Повтори думите си на китайски, тъй като баба ѝ така и не беше научила английски, и продължи да я разтърсва лекичко.

– Трябва да кажа на прислужницата да побърза! – извика рязко и внезапно баба ѝ, като скочи в леглото. – Мама не обича да я карат да чака в пазарни дни! – Думите ѝ бяха объркани, очите – премрежени.

Мей Лин, която беше свикнала с редовните сънища на баба си за някогашния ѝ живот в Китай, само я потупа по рамото и се обърна да отвори раклата до леглото, където бяха прибрани всички дрехи на старицата. Но точно в този момент откъм магазина долу чу виковете на баща си, последвани от удари и звук от разбиване на нещо.

Момичето хвърли на леглото до баба си някаква дреха, без изобщо да я погледне каква е, а после се втурна обратно надолу по стълбите. Незнайно защо, краката ѝ като че ли не я слушаха особено. Когато стигна до вътрешната врата, отвеждаща към магазина, се закова на място. Баща ѝ беше коленичил на пода в краката на двама бели мъже. Около него беше разпилян цял чувал с ориз. По-високият от двамата нападатели държеше пушка пред гърдите си, а по-ниският и дебелият размахваше тояга от боядисано в черно дърво, която подозрително много приличаше на част от външната украса на витрините.